Nemo`s Gate

Лирическо въведение: Нощта е мрачна. Навън вали… .сняг. А може би дъжд. Твърде ми е студено, за да стана да проверя. А пък ми е яко да лежа до това нежно малко същество, което ме бие. Също толкова нежно. Чувствам се супер на място - тя се е разплула на 7/8 от леглото,  а аз се разполагам царски със целия остатък. Зъбите ми издават красив звук- дздздздздздздз. Мисълта ми лети в облаците- коло много място ми е оставила. КОлко ми е яко тук. /Да, междудругото, наистина ми е яко да съм до нея… но когато тя ме пипа… по ръката… и по краката. и по…. даааа/ МЕждудругото, както си спяхме така нежно тая нощ, бях събуден от още по-нежен лакят по носа… Казах - оооооо! *взъмущав* - а тя каза- ъъъъъъъ и отново заспа. По-късно ми беше обяснено, че съм бил набит, защото сутирнта /СЛЕДВАЩАТА СУТРИН/ съм щял да я събудя в 8 часа с нежната любовна лирика- ДЪРТ КОЗЕЛ МЛАДА ВЪРЛБА ЛЮЩШЕШЕ. НО, да се върнем на вечерта. Ние си лежим в поза-  половината ми гъз лети във въздуха /това е за мъжката част/. Малкото е слънчево и нацупено. Тоест нацупено. Мрачно. /тя каза млачно/. В тоя дискретен времеви момент, в тази иначе толква слънчева нощ, Туниту хвана Стамат /името е сменено умишлено/ за косите и каза- ела тука КУРВООО. Ние с Малкото погледнахме учудено с интерес. ПОследвалото случка ни беляза емоционално /демек психически/ за цЕл живот. Туниту изнасилваше Стамат.  Тя каза, че има пишка. Странното беше, че Стамат издаваше звуци, все едно в гъза му има… пишка. В момента в който пиша  товат, Стамат ме гледа нацупено и споделя, че като си спомни това, още го боли. Въпрос- ЗАЩО НЕ ПОЛЗВА ВАЗЕЛИН, СТАМАТЕ?! Туниту му плюна междуедругото. Събра една нежна, голяма, лепква, мазна, ЖЪЛТА грозна…  /щях да напиша храчка, но Туниту стачкува/. Значи, събра една нежна, голяма, лепкава, мазна, ЖЪЛТА ГРОЗНА устна слус и смаза на Стамат дупЕто. И както се казва във вица за голяма Бърта, каза …. абе представи си, че си свиваш устата в поза пилешки анус и си поемаш въздух.  След тази вечер, Стамат се прероди. И пожела на Туниту в следващия си живот да бъде мъж, който само го ебат. За да види как е. За да усети болката му. За да може и той да я ебе. В момента, той я яхна. ОМГ! ГМО! ОМФГ! Сега Туниту издава еротично звуци, а моята мъжественост страта прякто от това. Малкото се смее. Мъжествеността ми се сви още повече.  Стамат ме гледа страстно… Вече нямам мъжественост.  Туниту хлъцна. Малкото ме целунааа. О, там долу  все още има някой. ИЗпорсих си целувка, и вече пак съм мъж. ДО кога? До кога така, ще бъде подлаган на физически… Чакай малко сега пишем, за вечерта, когато Туниту стана мъШ. Всяка една жена има такъв период. В който става мъШ. Едър, космат, гърдат мъШ. Тя каза, че иска да бъде мъж. Ние й казахме, че може да й се присади пишка. НО тя отказа. ОСновата на един мъж е, да има пишак. КАкъв мъШ ш си ако нямаш пишка?! Всички известни мъже… повече известни мъже имат пишка. /Тука правим едно изключение, извинявам се на Кирчо, Генадии, Спас, и ламята Спаска/. Вие нямате пишки. Малкото заспа. СЕга ми е странно. Стамат и той заспива. Снощи беше диво. Тя го яздяше. Той пърхаше. Като кон. Бесен кон. Конете имат големи пишки. Малкото, което не иска да бъде Макоо, но е малко, ме запита как мога да пиша такива глупости. Имам перфектен отговор- с десет пръста. СЕга трябвало да й се извиня за нещо. За какво, попигха аз? Ами сутринта съм й пял каза тя. Романтиката е мъртва. Станах, изпиках са, измих си очите, тя чу като пикая. След това направих кафе, сервирах й го! ДАдох й кексче! ПЯХ Й! И сега трябва да й се извиня. Извинявай… Няма повече да ти нося кексчета. Но от пеенито ми няма да се откажа. ТО е нежно, краскиво и показва колко многто те обичам слявото ухо. Защото един истински мъж, обича една истинска жена… с сялово си ухо. Това е най-ерогенната зона на един истниски мъж. ухото. НЕ УШОТООООООООО. Имам косми в носа. И на гъза. И по краката. Аз съм истински мъШ. Туниту, ти имаш ли косми по гърдите? Трябва да питаме Стамат. Стамата, каза че ТУниту има рунатави гърди. Ето, още една псдихо травма за моя гъз. И за на Стамат гъза. Малкото се сърди. Толкова ек расива рано сутпхрин. Искам да я цункам. И да мъртъъъв сииии. Имам чувството, че така ми обяснява колко много иска да ме чука. Неее. По-скоро да ме убие. Да ме обезчести. Да ми обръсне космите… или да ме обезкости.

Сериозно. Тя е най-нежното същество на света и да, ще й да ми обръсне дупето….. Не да го обръсне, да ми направи кола маска. Различно е. Ха-ха-ха. И когато четеш това, искам да знаеш, че ти си най-прекрасонто същество на света. И че много те мъртъв. ;>  Ай стига толкоз съм писал.

ПС. Стамат страда. И се смее. Странно е. Хем го боли, хем го събри. А Туниту, си го премести от левия крачол в десния, почеса си дупиту и седна да ебе Стамат…

пп. Всяка приликта с действителни лица и събития, е напълно преднамерена. /демек неслучайна/.

пп2. Туниту е жена.

пп3. аз не

пп4 Стамат е мъж /и не се казва Стамат/

пп5.  ОТивам да целуна Малкото и да му кажа колко го мъртъв. {P}

Пиша това в пълно полусъзнание, докато Малкото ми е седнало в скута. Тя е толкова сладка, като се смее, и ме бие, докагто правя това. ТОку що ме ухапа за ухото и каза- Недееей, не те бияяя. (това е лъжа). Сега Малкото си говори сама, и пита кое било лъжа- че ме бие или…. (липическо мълчание, примесено със скимтене). Удар по главата. Тя стана. СЕга ми е тъжно и самотно. О, тя се връща. Почти ме целуна. Сега се обърна и каза - няма да те целуна. В момента лежи на леглото и игушка…. мечката. (буквално). Мечката се казва Дидко. Мечокът Дидко. Подарих й го една сряда. Тя попита, дли е правилно да се каже в една сряда или една сряда. Аз се почесах умно и продължих да пиша. ега Малкото се нацупи, обърна се към стената и ми скара: КАза- Стига с туй Малкото бьееее. Сега тя ме заплашва, че ще ме умъртви, ако публиквам това нещо. Исам да помоля Кристиян, ако не види нищо ново в моя блог в близките 2 дена, да се обади в полицията. Сега се смее. И ме заплашва да ме замери с бай Мечо. Сега ме гледа. ТОлкова е красива, когато се смее. С тези червени гащички. И иска да ме чисти. Явно съм направил бъркотия. Дааааа. ОПределено тя.

Даа. Сега й казах да каже песен. И тя каза. И нека да я споделим. ооооо шис литъл рънауей.

СЕга тя дойде и започна да ме инспектира. ПОдозирам, че искам да си прокрадне ръката малко по-надолу, така че спирам. Обичам усмивката й.

Малкото, което не иска да го наричам Малкото… Та, Малкото ми каза, че не мога да напиша публикация, във която открито да твърдя, че съм проявявал желание да отида на концерт на Орхан Мурад. Ми да, така беше.Исках просто да отида да видя какво представлява тази прословута дискотека в Търново, за която тя винаги говори. Но пък после случайно чух тая песен за хилядите слънца. (И хиляди слънца да засветят на този свят, твоята усмивка ще ги затъмниии). От към физика това не е издържано. Ако засветят хиляди слънца, най-много да се изпепелим. То ние две слънца няма да издържим, камо ли пък хиляди. От друга страна, твоята усмивка ще ги заслепи. Не знам от какво да се притеснявам повече - от слънцата или от усмивката ти ,която носи мощност и производителност, по-големи от хиляди звезди?  Можеш да унищожиш света с усмивка. Забавно е, че когато четеш това се усмихваш. Има друг вариант - можем да впрегнем усимвката ти, източник на безкрайна енергия, за да направим една феноменална електроцентрала. И ш продааме ток. И ще станем егати магнатите. Само - Малкото се усмихва, и целият свят светва. Но трябва да сме много внимателни. Защото ако се усмихне два пъти, и светът ще се запали… Значи трябва да намерим начин да съхраняване енергията от усмивката ти. Сетих се. Ще я съхраняваме в моите кафеви очиии. (шалала. Вики от Мастило. Нее? ДААА!)  Така, значи ти се усмихваш, аз го поемам и ти се израдвам. Обичам усмивката ти. Но да се върнем на темата. Даааа. Слънцата светят, тя се усмихва, почесва носа си , само както тя си знае, а аз открито заявявам, че исках да отида на Орхан Мурад с нея. Заради нейната усмивка. Ти, ти и ти. ;>

пп- Мога го! :D

Добро утро в тази иначе толкова “слънчева” неделя. Слънчо още го няма.  Навън е мрачно. До Края на света остават няколко дни. А аз трябва да ходя на упражнения. Цял ден. В неделя.  Странно е как в 7 и 10 все още няма слънце. Спомням си през лятото, в 5 часа сутринта вече беше светло.  Обожавам. Рано сутрин. Много рано. През лятото. Когато е светло. И въпреки това, всичко спи.  Можеш да излезеш вън и да се разходиш. А в пустотата оттекват само твоите стъпки. Наоколо няма никого. И оставаш сам. С мислите си. Понякога някое раннобудно птиченце изчуруликва. Като че ли за да подсили ефекта. Сядаш на пейката в началото на детската площадка.  Заглеждаш се замислено в люлките. От едната страна трябва да са три, но винаги са били две.  Пързалката. Кълбото.  И още няколкото пейки.  Много бедна детска площадка. Но това си беше нашата Детска Площадка. Същата тази, на която израстнахме. И на която всеки ден се събирахме. Можех да увисна от кълбото, държейки се само на крака. Или да се завъртя. Можехме да се спускаме от пързалката. С дупетата напред. Можехме да залюляваме люлките до желязо.  И да падаме от тях. Със същата тази детска упоритост, с която се катерехме по старата липа. Колкото по-нагоре, толкова по-лесно. Докато не стигнеш върха. И не си зададеш въпроса- какво подяволите правя тук?!

Точно срещу детската площадка е градината. Детската градина. Сега се казва “Пинокио”. И е заградена с висока ограда. А портичката й се заключва.  Преди не беше така. Всяка вечер се събирахме там, за да играем на “Обущар” (адски нехигиенична игра!), стражари и апаши, криеница. Или просто за да послушаме как поредния батко сваля поредната кака, дрънкайки на китарата си.  Спомням си дюлята - най-прогнилото, но и най-забавното дърво на което можеш да попаднеш. Имаше три нива и на всяко от тях имаше клони, като че ли расли и оформили се само за да сядат детски дупета на тях.  Спомням си басейна. В който би трябвало да има вода. И в който никога не е имало. Спомням си, как засилвахме колелетата, и скачаме по стълбичиките вътре и после се въртяхме.  Спомням си как играехме на война. Правихме си бомби от листа и пясък. И се биехме с пръчки. Как ритахме… Как веднъж качихме топката на покрива на тази двуетажна сграда. И после и ние след нея. С две огромни стълби. От първата се стигнахме до терасата. Издърпахме втората, разположихме я на балкона и след това горе. Спомням си, как 10-тина минути по-късно, когато излизахме от градината със стълбите и топката, покрай нас мина патрулка и ни запитаха- деца, да сте виждали нещо нередно в детската градина? Защото имало активирана аларма.  Спомням си как погледнахме с най-невинно-глупавтия поглед на хора, хванати на местопрестъплението и казахме- неееее. А полицаят се усмихна, събра две и две и си продължи напред. Спомням си колко бързо се омитахме от друго местопрестъпление- когато чупехме някой джам. На същата тази детска градина.  Спомням си първата ми “любов”. Ако може да се нарече така, защото аз бях на 11, а тя на 7 мисля.  Казваше се Нуша. (Предполагам още се казав така). Казахме си, че се обичаме точно там. В един храст точно до пясъчника. И си споделихме едно пакетче солети. И един картоф, който си опекохме сами.

Игрите на народна топка. На Шоколад. На шмайзер. На дама… На колички. Спомням си как си чертаехме писти с тебешир пред блока. А гадната съседка, нарочно изливаше кофи с вода отгоре, за да ни ги изтрие. Но ние си ги повтаряхме. Как играехме на най-бруталната игра, която наричаме “Гладко”. Целта беше да се движиш само по гладките страни на асфалта и тротоара.

Спомням си… толкова много неща. Но… небето вече избледнява. Птичките не пеят. Зима е. И е толкова студено…

Здравей ти, която замина с влака.

Липсваш ми.

Гордея се с Малкото, че си спря фацабока. Не казвам изтри, защото… то това не може  да се изтрие.

<Редакция няколко часа по-късно: Все пак си го върна. Колко “неочаквано”. :D

Странно ми е колко далеч и близо може да бъде някой човек до теб. Днес продължих с пируетите. Все още не съм паднал. Нямам намерение и да падна.  Лед. Но ударих колата. Пак. Лед. Галоши. Искам хубави зимни гуми. И книгата за “Хотел Калифорния”.  И нов телефон. И нови гащи. И още 1 суитчър. (въпреки, че според сестра ми се пишело суитшърт… /сладка риза деа… :D/) и нови обувки… Но от всичко най-много за Коледа, искам теб. Да те прегърна, да те целуна, да погаля косите ти. Да те гледам как заспиваш.   Да вдишам от теб. Да те хвана за ръка. И да спра Времето. За да можеш да си тук. И сега.  Имагинерностите имат реално изображение на числовата ос.  Корен от -2. Има решение. Има! И винаги ще има.

Хей ти.