Седя си, и си разглеждма тоя сайт- http://www.schiller-schule.info/ , дето навремето аз го направих, но по някое време като завърших от Дойчето го взеха, попромениха малко дизайна,и воала. Има Дидо, няма Дидо. Чудя се толкова ли съм тесногръд, че не мога да го преглътна това? Минаха около 5 години от както го създадох. И все пак ме е яд. Все още. И то не защото са го преправили, а защото никой никъде не споменава, кой беше първият човек, който си похаби сумати нощи да направи нещо. Не е честно така. Но е напълно в стила на това училище. Където няма значение кое как ще стане, важното е да стане. Най ми е забавно как са преписали индекса буквално от моята страница. Ако обърнете внимание най-долу има нещо за вестник “Сияние”. Това беше моя идея. Излезе точно един брой от него. През май месец година 2006-, ако не се лъжа. Интересното е, че явно даже не се редактират страниците, който са copy-paste. Нищо де. Виновен съм си лично и конкретно аз. Като бях на 15, не знаех що е то авторско право, и има ли почва у нас. Грешката беше моя. Въпросът със случващото се- морален. Сещам се как каза Пламен Иванов ме попита преди 5 години какво искам да кандидаствам. Аз му казах. Той ми се усмихна и каза- ще помагаме с каквото можем. Влязох сам в университета. Помогнах си сам. Седнах си на гъза. И учих, учих, о и между другото учих. Но това е Дойче Шуле за мен- изплетено от лъжи, лъжи, лъжи, премятаници…. о и лъжи! Тогава исках да се занимавам с литерутара междудругото. Ще стана инженер, дай Боже. Но все още продължавма да желая да се занимавам с литература и някакъв тип журналистика. Една тайна- точно за това създадох преди малко повече от две години този блог. За да мога да пиша някъде. Понякога се получава красиво, понякога - слабо и грозно. Но за мен важното е, че имам къде да пиша, когато ми се допише. (=:
Честно казано не ми се учи по тоя САЛС. Трябва ми някакъв стимул. Пък и откровено, или учебникът е написан доста неразбираемо, или аз съм идиот. Готов съм да заложа на второто, защото все пак се познавам. Особено часта с картите на Вейч. Всъщност, това е най-голямата гадост в цялата история. А иначе били прости. Или поне така ми казват. :d Мамка му и карти. Така де, общо взето съм доникъде. Глупавата работа в цялата история е, че съм поставен в ситуация както от преди една година. И с 3 да го вема, пак ще си взимам стипендия. Така беше и с ТЕТ-а навремето. Е, ТЕТ-а го взех. Но ТЕТ-а е песен в сравнение с това. Това е… УЖАСТ! УЖАСТ! УЖАСТ! (Т-то е за благозвучие). И абравиатурите. Ужасни са! Нищо де. Хванал съм се на хорото, ще го играя. Просто нямам стимул в момента… Но пък да си го оставя за после… Не се знае с какви гадости ще се срещна тази година… Но имайки напредвид факта, че направих своя избор… Имах избор межу хардуер, който ми осигуряваше нови срещи с готини даскали, но не ми харесваше самата идея, и софтуер, който ми осигурява нови срещи със …………… даскали, но пък мен си ме влече програмирането. И така общо взето писах софтуер, пък каквото ще да става. Дразни ме това, че имам само един невзет изпит. Не може така. И все пак ми трябва стимул. А най-глупавата работа е, че освободих ОРганизация на Компютъра, и взех от първи път Цифрова схемотехника- две дисциплини, базирани на САЛС. А САЛС-а ми виси на ликвидация. Това е наистина абсурдна ситуация :D Ама като знам, че става въпрос за моята скромна натура… Казах ли, че ми трябва стимул? Не? Да? Както и да е. Отивам да го дъвча, пък каквото го издъвкам. В крайна сметка… Абе да. Както и да е.
А това е една старичка песен. Въпреки, че имайки напредвид, че четете фен на Queen, AC/DC и прочие, даже се води млада. Въпреки, че честно казано Black Eyed Peas изобщо не са ми в стила. Но пък имат една-две интересни песни. Поне са интересни (:
Е, завърнах се от Балканските истории. Навръщане се срещнах с една костенурка, която се мъчеше да пресече шосето. След малко помощ успя. Хубаво е, че никой не я прегази, защото беше сладур. Въпреки, че показа доста солидни умения в пикането :D . Смъкнал съм снимките, ако някой проявява интерес да свирка. ;) Сега отивам да се САЛС-я, че… (:
Ето я и с малко закъснение втората глава от моето пътуване. Вчера тръгнах посока Рибарица. Минах през Природо-научния музей. Това, което видях, беше парад на смъртта. Те нямат очи…
Честно казано излязох доста подтиснат от там. Но до самия музей тече река. Не. Река е малко силно казано. Да го наречем поточе.Опитах неуспешно да мина до другия бряг по камъните без да се омокря. Сигурно съм бил интересна гледка. Обещавам, когато си хвана някакъв по-приличен нет, да пусна повече снимки. Днес вече съм в Рибарица. Във едни вилички. Красиво е. Чисто е. Имах много да кажа, но друг път. Ако бях започнал да пиша това снощи, щеше а е доста по-добре. Сега просто не съм в подходящото настроение. До когато.
Отказах се от морето. Пътувах. Пиша това от Троян. Отседнах в едно хотелче тук. Като че ли само за вечерта обаче. Не ми харесва. Прекалено е оживено. Днес смятам да се пусна към Рибарица. Имам много красиви спомени от там. И не е далеч. Преди това мисля да мина през Троянския манастир. Всъщност перфектния Балкан си го представям- сам, в някое затънтено местенце, където да чуваш птиците, а не шума от минаващия автомобили. Където асфалтът е лукс, на всякъде е зелено, и където можеш да дишаш и да дишаш, и да дишаш. Искам тераска, която да гледа право срещу някой хълм, над който сутрин можеш да наблюдаваш Изгрева. Значи ми трябва тераса с източно изложение. (: Умен съм бе.Единственото, което ме притеснява, това е дали ще мога да сколасам да си науча за ликвидацята… Но Балканът е толкова спокоен, красив, неописуемо радващ, че… Морето не е така. На морето трябва да се бориш за всяка глътка въздух, за всеки сантиметър място. Тук не е така. Тук е…. планина. Харесва ми. Стига толкова.
