Отдавна не съм писал. Защото ми е празно. Липсва ми нещо основно. Лилавият поглед, който ми даваше ти. Имало едно време едно самотно сърце, ходещо ръка за ръка с нечовешка, непоносимо животинска, реално истинска агония…
Тъмна и ясна нощ. Осветена само от няколко звезди. Провирайки се бавно в мрака към греховната ти светлина все по-добре осъзнавам, че отчаяно се нуждая от теб. Когато те видях там, застанала. Гледаща в нищото. Казах си- Виж, това е жената на живота ми. Какво правя? Къде отивам? Всичко ме води към теб. Всички пътища започват в нощта. И свършват под безлунните звезди, хврърлящи загадъчната си светлина върху красивите ти, измъчени черти. Заставайки с каменно изражение срещу теб. Ти така и не знаеш каква дива душевна борба водя. В мен бушуват стихии. Огнени. Адови. Грешни. Ти ме поглеждаш. И бавно се усмихваш. “Красива си”, помисям си. “Здравей”, казвам ти. Гледаме се. С интерес. Сякаш се виждаме за пръв път. Дълга и тъмна коса. Дълбоки и цветни очи. Малка и пъстра ръка. Една танцуваща тайна е заложена в нас. Две тъмни сенки, бавно потъват в нощта. Ето я. Току що изгря нашата луна.
Според мен и тя трябва да си води блог. Интересно ми е, че звучи точно като мен. На вашето внимание изказване на нашето мило и сладко Диди. (:
Ах тази безкрайна игра… Дали многото игри от детството ни не ни подготвят за играта от живота или цялото ни съществуване е една игра. Кой знае какво ни готви и добри играчи ли сме? В крайна сметка няма ли винаги някой прецакан, страдащ, загубил себе си между многото игри и прецаквайки другите не прецаква ли и себе си? Каво става – срещаш някого, излизате, забавлявате се, после нещата се усложняват – започвате да се привързвате, да мечтаете за някого, който всъщност не съществува… Блед образ изграждащ се като идеал в главите ни на някой непознат. Дали сме толкова самотни, че сами си въобръзяваме и насаждаме всяческата нужда да се нуждаем от някого, който не се нуждае от нас? И не излизаме ли винаги с един и същ типаж само че с различен образ!? Да, днес бях наранена може би както никога до сега и това дали не ми даде мотивацията да се боря и да победя в тази игра… Хммм а може би просто искаме и имаме нужда да убедим някои специален за нас, че ние сме точно специалния за него. Но това не става… и опитвайки се не се ли нараняваме сами или просто ни харесва, та дори сме пристастени да излизаме с неподходящи? В крайна сметка – еби го… Ние сме си перфектни и в перфектността си ще страдаме. Не се ли чувстваме по този начин живи и не ставаме ли все по-безчувствени в чувствата си… Може би. Докато не намерим някой, който да ни съживи и ни покаже какво е истински да обичаш и да бъдеш обичан. Онази изпепеляваща, нестихваща любов, за която никой от нас дори не е и мечтал. Е толкова за сега. J
(:
Имаше някога едно малко момиченце, което имаше цел. Може да беше пагубна и греховна цел. Но беше цел.
-Здравей, от къде точно идва?
- От “Властелина на пръстените”
Момиченцето вече не е момиченце. Целта вече не е такава. Тя е напред и само напред. Едно немалко момиченце решава да не поглежда назад. Тя сега си има един Дългокоско и не й трябва друг. ( Въпреки, че всички знаем колко неотразимо сексапилен приятел от Русе си има. ;D)
Има една Мълчаливка, която никога, никога, никога НИКОГА не трябва да се опитва да си оправя лаптопа сама. Която усмихнато ти казва по телефона, че звучиш мьеко. С която можеш да си споделиш всичко за всичко. И ще знаеш, че тя никога няма да те предаде. И винаги е готово да помогне. И никога не пита - Защо?
Колкото по-далеч, толкова по-близо.
Понякога си мисля, че те познавам цял живот.
Която говори на нашия език.
Епика.
Обичам те (:
Много ми е интересно, как разни хорица смятат, че ако четеш нечии блог, то значи познаваш човека. Просто за протокола държа да отбележа, че това не е така. Можеш да познаваш някого, ако си го виждал. Ако имаш истински допир с него. Ако сте разговаряли. Ако си докосвал очите му. И пак не е много сигурно, че го познаваш истниски. Хората са доста енигматично понятие. Днес мога да съм едно, утре друго, а на следващия дне- нещо съвсем трето. Това е, защото сме непостоянни. Двулични. Многолики. И какво лошо има в това? Всеки има право на своята защитна реакция. Всеки има правото да се опита да не спогоди с даденото обкръжение. Не се нарича нещо лошо. Нарича се средсто за оцеляване. Да се слееш с околната стреда. Да станеш част от нея. Никой не е просто добър. Или просто лош. Или просто извратен. Или просто усмихнат. Или просто натъжен. При хората няма еднопосочност на чувствата. Не е възможно през целия си живот да изпитване едно и също. Днес си блян. Утре страшен кошмар, излязъл от най-тъмната нощ, материализирал се в твоя ден. Един ден ще разберем. Един ден ще имаме шанс. Някой ден. Някъде. Някак.