Напоследък спрях да пиша отзиви от това как минава животът ми. Може би защото не е кой знае колко интересно. Повече ми харесва по лиричен начин да изразявам емоциите си. И все пак, може би за добрата стара идея…. (: Започнаха последните две седмици на семестъра. Мразя ги. Защото тогава всичко ескалира. Имам класация за освобождаване от два изпита. И два текущи контрола. Което прави общо взето две контролни във вторник, и две контролни следващия понеделник. Едното от контролните ще си е баш изпит. Защото при доц. Желязкова няма точно освобождаване, а по-скоро идея да си положиш изпита по време на семестъра. Което като цяло изобщо не е толкова зле. имам някакви имагинерни шансове да освободя и третия предмет. Но там не мога да намеря общ език с инж. Кожухаров. Обяснявам си го с факат, че всъщност нямам такава нагласа. Доста пъти съм го казвал, ще го кажа и сега- душевно не се чувствам като инженер. Просто не това е погледа ми към света. Но пък разправят, че компютрите били хубаво нещо. харесва ми да се занимавам с компютри. И с мрежи. Правя го от години. Откровено казано, зи харесва и програмирането на езици от… нека ги наречем средно ниво. Не такива високи като Делфи, които правят прозорците директно, но не и такива ниска като Асемблерния език, с който трябва да напишеш три листа код, за да ти зилязат три съобщения на екрана. Вярно, асемблерът давал свобода. За мен свобода е да може потокът ми на мисли да тече почти едновременно с логиката на програмата, която пиша. Асемблерът трудно позволява това. Може би идеите ми са слаби. Или ми липисват необходимите нерви. Нямам си никаква представа. Но след като някой, преди мен е използвал железните си нерви, и е написал еди кой си програмен език, разбира се започвайкиот асемблер, защо аз трябва да се връщам към тези основи, и да откривам на ново топлата вода? Понякога имам чувството, че не уча Компютърни Системи и Технологии, а по-скоро История на Компютърните Системи и Технологии. Малко са предметите ,които са що-годе в крак с вреемето. Малко са даскалите, които имат желание да влязат във времето. Не казвам, че ги няма. Просто една птичка пролет не прави.
Друго интересно, никой не ме ще за осми декември. Явно съм отвратителна компания. Не е нещо, което не знаех предварително. Ама си е друго да получиш официално признание. ;D Нищо де, ще прекарам деня в нещо, за коео си мечтая то доста време. Ще дъвча картофени мечета, и ще гледма филми.И ще спя. И ще се отпусна. ще си представя, че съм дроб. Дали дробовете са отпуснати? Нали имаше израз “Отпуснал си се като дроб”. А само да започне ваканцията, смятам да отделя време на новата си кола. Като си помисля, какви интериорни промени съм й замислил, ми става едно хубаво хубаво…. ^_^. Има и гадни неща де. Например да я боядисам с антикор отдолу, което е еквивалентно на не много приятно изживяване, и да й продухам радиатора, но всичко иска обслужване. (= Ох, и това ще стане. Само да минат тези зли неща, които ми предстоят… Амин
Поглежда надолу. Всичко изглежда малко и незначително. Светът е в краката й. Явно е някаква ирония на съдбата. В която тя не вярва. Мравки. Всички те са мравки. И сега възбудено я сочат, и пееят техните си малки, мравешки песни. Днес тя е там. Всичко се случва в просъница. Усеща топлия пролетен вятър по лицето си. Колко много обича миризмата на пролет. На новото начало. На преродения живот. Когато всчико се събужда. И нещата започват да се случват отново. А пред очите й - Есен. Мъртвешка, студена, вледеняваща. Подава ръка. Зове я. От много отдавна. Стъпка напред. Вълнение. Сега тя е малко птиче. Току що научило се да лети, разперва плахо крилцата си, и ги размахва. Колко е красив света. Безумна болка. Най-сетне свобода. Толкова далечна, бленувана, и желана. Толкова вечна….
Тъмна. Истинска. И зла.
В сянката на една стара идея,
в праха на отдавна изгубена мечта.
Криеш се.
От какво?
“От истината”, ще кажеш.
Със животинска маска,
и със широко зашитите очи.
Някога той създаде теб,
създаваш ти сега.
А под животинското,
скрито зад пълната луна,
там из дълбоките дебри на нощта,
се таи най-нежната душа…
Оригиналът винаги е по-истински от кавъра. И като цяло, в 90% от случаите по-добър. Тъжно е, как несъзнателно търсим заместители на хора, които ни липсват, и които не могат да са около нас. Още по-тъжно е, че не си позволяваме да си дадем ясна представа за това което правим. Защото се мъчим да спасим себе си. А ако признаем на себе си какво става, значи сме съгласни с факта, че се самозалъгваме. Тъжно е да чувстваш нещо към някого. Има си своите красиви моменти, но никога не свършва добре. Прост закон на времето- любовна история със щастлив край не съществува. Всяко нещо си има определен живот. Накрая то просто… свършва. Тъжно е, когато сме толкова далечни, толкова неслучими, толкова невероятно фалшиви. Не обичам думата “фалшив”. Толкова нереални. Имагинерни. Като сън, в който прегръщаш одеалото. А то е просто едно одеало. А ти си просто един блян.
И ако някога тръгнеш на обиколка из дебрите на Тъжната страна, ще откриеш още много тъжни неща.
Напоследък нова масова истерия е обзела света- края на света през 2012-та година. Връщайки се назад, виждаме, че такива свършеци има поне два на всяко десетилетие. До колко е верен поредният Апокалипсис, наистина си нямам на представа. Мога да кажа само, ще поживеем, ще видим. Това, което е главният проблем на нас хората е, че не можем да се примирим с миналато си, и погледите ни са вперени страстно и безизразно към бъдещето. И никога не гледаме какво се случва точно сега. В този момент. Днес видях едно коте. Изключително доверчиво, любвеобилно, и красиво. Личеше си, че някога е било домашно. Бедно, малко създание, което не очаква зло от никого. Запитах се, колко ли ще му остава в този студен свят? Дали ще успее да преживее зимата? А очите му бяха толкова игриви. Като един човек, даже не ми мина през ума въпроса- ами как ли се чувства животинчето сега? “Живей за мига!” Това е изключително изтъркана фраза, която няма да използвам. Въпреки, че тя съдържа точно това послане ,което искам да отправя. Не можеш да промениш миналото. (поне все още не е открит сигурен начин). Не можеш да знаеш със сигурност какво ще се случи в бъдеще. Защото няма съдба. А дори и да има, не можеш да я узнаеш. Въпреки, че няма съдба. Отново зациклих на този въпрос. Та, единственото сигурно нещо, което ти остава, това е да мислиш за настоящето. В това настояще, в което бъдещето е 5 секунди напред, а миналото- 2 секунди назад. Имаш трисекунден прозорец. Какво би направил в него?
Това, което разбирам, е че ние, хората, имаме извратената нужда да вярваме в бъдещи глобални трагедии. Независимо дали са верни, или не. Това ни сплотява. Колективен дух. Да разглеждаш целия свят като едно съзнание. Новаторско. Но някой преди мен го е измислил. Наречи го статистика. Или някакъв вид психология. Защо след като клетките в тялото ми образуват едно съзнание, което съм аз, защо всички съзнания на света, да не образуват едно общо съзнание? Дали клетките ми осъзнават, че са част от съзнанието ми? А дали ние осъзнаваме, че може би сме една космическа личност?