Nemo`s Gate

В мразовитата утрин. На един нов ден. Слънчевите лъчи лъжливо ни заслепяваха през прясно натрупалия сняг. Нямаше нищо общо с идеята за топлота. А беше толкова красиво. Толкова истинско. И когато излезеш навън, започваше да те щипе по носа.

Музика, музика, музика.  Някои хора трудон я разбират. искам да ви разкажа за Hotel California на Eagles.
Чунал съм две истории. Едната ми я разказа баща ми. Тя е по-малко достоверната. Но според мен е по-красивата Другата е по-истинска, защото проследява пътя на песента.

Като факт мога да отбележа, че действително през 60-те години на миналия век, такъв хотел е съществувал в Америка.

Последната мярка. Когато си уморен от живота, когато искаш всичко да свърши. Когато нищо вече няма смисъл. Когато всичко е изгубено.
Хотел Калифорния е финалната спирка, където може да отседнат хора, решили да сложат край на живота си.  След определено заплащане, от хотела се грижат последните им дни да са приказно щастливи. Всяка вечер обаче, на случаен принцип бива избиран един човек, който да бъде убит. Кой? Как? Кога? Никой не знае. И именно в това са очарованието и вледеняващата красота. Условието е, освободеното място да бъде заето от друг  веднага.

Версия 1.
Историята започва с пътник, който случайно замръква до хотела. И решава, че трябва да остане там за през нощта.  Това може да е Рай, а може и да е Ад, мисли си той. А на вратата го посреща Тя - приказно красивото момиче със свещ в ръка. Тя ми показа пътя- казва той.  А от вътрешността на хотела се чуват призрачни напеви - “Добре дошъл в хотел “Калифорния”, толкова красиво място, толкова красиво лице.” (Welcome to the Hotel California
Such a lovely place (Such a lovely place) Such a lovely face). Тя се казвала Тифани. И била заобиколена от много красиви мъже, които наричала приятели.  Той се влюбва в нея. Обиква я. И остава там. Намерил това, което винаги е търсел, на място което никога не е подозирал.

Some dance to remember, some dance to forget… /Някои танцуват за да запомнят, а други за да забравят/.

Той е щастлив.  Една вечер обаче идва неговия ред.  Как? Защо? Никой не знае.

Last thing I remember, I was
Running for the door
I had to find the passage back
To the place I was before
“Relax, ” said the night man,
“We are programmed to receive.
You can check-out any time you like,
But you can never leave! ”

Последното нещо, което помня,
че бягах към вратата.
Трябваше да намеря път обратно
към мястото където бях преди.
Успокои се, каза пазачът,
ние сме създадени за да посрещаме.
Можеш да отседнеш тук по всяко време,
но никога не можеш да си тръгнеш…

Точно когато я намериш…. Тъжно е. И иронично.

Версия 2. Тази на баща ми.
Разказа ми я една вечер, когато гледахме концерт на Eagles по телевизията. Никога до преди не бях чувал за Eagles. И той ми разказа за Хотел Калифорния- където отсядаш, когато искаш да умреш. Където отиваш, когато всичко е мъртво в теб.  И точно там те се запознават- тя и той. И двамата, отчаяни от живота. И двамата решили да пирключат с него по един красив и извратен начин. Иронията. Тя открива Него. А той открива Нея. На границата на задгробния живот. Те се влюбват безумно. И дълбоко. Смисълът е открит. Но вече е твърде късно. Те трябва да умрат. Защото това са условията на хотел “Калифорния”.  Ироничният въпрос е,  трябва ли да умреш, за да откриеш истинската любов? Любовта, в която никога не си вярвал. И която те тупва с мокър парцал по главата, когато най-малко си очаквал. Като че ли по прищявка на съдбата. Която не съществува.  И те умират. Изживели кратък миг на щастие. Което ги отвежда към Вечността.

Лично аз харесвам повече втората версия. Въпреки, че не съвпада с оригинала. Романтично е. Изтъркано е. Но е красиво.

Абстрахирам се от корупцията, платените изпити и разните чифтокопитни иЗ  някои общежития, които служат за буфер между това да си платиш и да вземеш изпит. Тук говоря за организация.

Една от най-големите ми грешки през последната година, беше че записах магистърски курс в Русенския Университет. Разочарован съм. От лошата организация. В момента рискувам да си навлека нечии гняв от някой случайно прочел доцент, но честно казано отдавна вече не ми пука.

Първо - обучението е на модулен принцип. Което не би било чак толкова лошо, ако един предмет не се взимаше за две седмици. От сутрин до вечер- гърч. Често се случва при официално обявени 10 последователни лекции например, да се карат 4-5. Защото просто не се издържа. Но пък даскалите се хонороват, все едно са изкарали 10 часа. Хубаво де, това не ми влиза в работата.Това, което ме дразни, е абсурдно лошата организираност на курса като цяло. До момента единствено курсът на д-р Луканчевски, беше перфектно организиран. Евала му правя на тоя човек. Тва е Пич с главно “П”.  И може би и курсът на доц. Георгиев  ставаше, въпреки че в неговите курсове си подпалваш ръката от писане. Ама се търпеше.  Нататък, всичко намирисва. Например, последния курс, който карах се състоеше от двама лектори и двама асистента. Единият лектор казва, че ще има едно на изпита, другият лектор - друго. Най-бруталното беше, че дата на изпита НЕ СЕ уточнява и лекторите очакват от асистентите да го измислят. Курсът, забелжете свършва на 7-ми декември. А новият курс започва на 10-ти декември. (8-ми и 9-ти са съответно събота и неделя). Съответно, аситнетите не измислят нищо. И изпитът си остава висящ.  Евентуално ще се вземе по време на курса за новия модул, или след нова година. Примерно. Сега започва нов курс. Тоя от 10-ти декември. И видиш ли, събота на 8-ми все още няма изнесена програма. Неделя на 9-ти следобед, колега отива в кабинета на доцентката да я пита - аджеба ко прайм? И тя му казва- ми забравих да окача програмата. Еби го и сериозност. Грейт съксес.И някъде неделя в късен следобед, получаваш данни, че понеделник си от 2. Йес! Програмата от друга страна изглежда странно шифрована. В един момент си мислиш - две групи…  И нали едната горе, другата долу в таблицата. После заапваш- чакай малко…горе на таблицата пише занятие преди обед, а долу - след обед. След 15 минутно пулене и разсъждаване, стигаш до извода, че под всяко упражнение, пише инициалите на асистента, който го води - Г.Т. и Ю.Х. И тогава ти светва… значи едната група е при единия асистент, а другата при другия. Лампаа братчееее! И поглеждаш ткв все пак, какво аджеба е тва “Интелигентни среди за обучение”. Звучи пичозно… И изведнъж осъзнаваш, че тва граничи с развиване на уеб шаблони и доработки на полуготов софтуер. И си казваш- ми ок… Еби го. И после осъзнаваш- учебният процес е до 23-ти декември. Включая. И отдолу написано - датата на изпита, ще бъде уточнена по врме на занятията. И си туш! Значи още един изпит, дето ще се взема… някога. Някак си. Евентуално… Ми ок… После ти се сервира, че въпреки че университетът е официално затворен до към след средата на януари, на 3-ти януари, шести корпус ще бъде отворен специалон за нас- господа магистрите, за да можем да си изкараме… следващия модул! Поредната доза база данни, при нейно светейшество, неповторимата, супер яката, винаги усмихната, слънцето в твоя ден, доцент Вълова дами и господа. И си казваш- значи, от трети януари, ще уча база данни за…4-ти път. И пак няма да я науча. Заради същата тая жена, която ме накара да намразя самата концепция на БД. Дум! А, и да не си мислите, че ще има парно? Мнеее.. Парното е за слабаци. Облечете се дебело. И клатете глави смело!  И пак остава висящ въпроса - Кога ще е изпитът по тази иначе толкова симпатична дисзиплина- Интелигентни нещо си за нещо си…

Върхът на черешката - последните два семестъра от бакалавъра, успехът ми е над 5.50.

Нямам право на стипендия. Закот магистърът, е нова форма на обучение.

Да живей! Пестете от стипендии, вдигайте таксите!

Съжалявам се. Съжалявам се, че записах магистратура в РУ. Тия дни ще взема оконтачелно решение дали да я прекъсна. Абсурдно е.

И въпреки това, днес ми казаха - не спирай да вярваш в оптимизма. Има далеч по-смислени и красиви неща. Не, няма. Животът не е усмивка. Не е цвете. Не е нещо, което можеш да удавиш в алкохол. Не е нещо лесно. Не е нещо от което да се отказваш при първата неприятност. Борбата тепърва започва. Важно е фронтът ти да е смислен.

Светът е изроден. Някои казват, че ще свърши на 21-ви декември. Може би наистина трябва да се случи. За да се сложи Край на този Абсурд. На тази миризлива, вуняща дупка, в която се намираме всички. Където проблемите не се решават, а се подминават. Където висшата цел е да нараниш. Да унищожиш. Да насилиш. Никога да не си благодарен на това, което имаш. Да не осъзнаваш какво точно се случва. Да го пускаш с лека ръка да си отиде. Оставяйки го да умира. Бавно. Гърчейки се в предсмъртна агония.

Не съм убеден, че искам да живея в такъв свят. Може би възпитанието ми да уважавам другите, е грешно. Може би за да се впишеш в обстановката, трябва да си един истински пръдлив непукистичен задник.  За съжаление, не мисля, че съм това.  И може би точно този факт ме възпира от нормален личен живот. Който никога не съм имал. И никога няма да имам. Явно просто не съм добър в това. Сигурно обаче има други неща, които мога да правя добре. Например да съществувам. Някак си.

Винаги съм мразел работата в екип. Защото сам мисля по-добре. Най-вероятно това е съдбата ми. Която не съществува.

Навън вали сняг. Колко го чакахме. Но улиците все още са кални. А в мръсните канали, се крият Тайните на нищожния и жалък живот, който водим. Живот, който не може да се нарече живот.  Колко материални сме всички… И колко много ни е страх от Истината.  Колко е грозно да наречеш лилавото - лилаво, а червеното - червено. И накрая се сбиваш с някоя стена. Защото те е яд. Яд те е на този странен свят. Който не разбираш.

И въпреки това, благодаря на г-н Николов и г-н Димитров, които преди 5 години имаха нужда да си сцепят връзката.

Понякога си мисля, че трябва да спра да правя опити.

Надали има пич, който е расъл през 90-те години и да не се е радвал на сериалчетата, в които разни пичове се обеднивят в един мега пич, дето е робот. Убеден съм, че почти ме разбраха за какво става въпрос. Така, това ще е статия, посветена на госпожица Малкото, която много ми се кара за това, което пиша. Е, романтично е да ти посветят статия за… Роботи. Еби го.  И така, веднага на ум ми излизат няколко идеи, които са доста еротични и определено, ако прочетеш това, ще те съблека. Бавно. Не обичам да имаш дрехи. По-добре изглеждаш без дрехи.  Дрехите не са пич. Така, ето ти ситуация - ти и аз без дрехи. И аз… Не, момент. Това е статия за секс роботи. Тоест за работи. Демек, пичове, дето сглабят роботи. И така, както сме тръгнали, нека оформим Топ 3 на робо пичовете.

Намбър 3

Saber Riders

На бълграски, по незнайни причини, това го превеждаха като :Конникът и звездните шерифи. Така, общо взето тук ставаше въпрос за една далечна година, в която хората са колонизирали разните му там планети и се появяват някакви чудовища и те дан дан дан. Никога не съм го харесвал особено. НО пък е забавно.

Намбър 2

Тук поднасям моите искрени извинения на колегата  Крис, който ще ме обезчести, ако разбере какво точно съм направил, но… Не, няма да го направя. На второ място ще сложа -

Star Fleet: Bomber X

Въпреки, че според мен, това трябваше да е на първо място.

Та, за какво става въпрос тук? Тук имаме шоу от секси кукли, които правят разни неща. Не, не прозвуча добре. Момент, искам втори шанс. ДАй, дай дай. Благодаря! Йесс.

Така, годината е далечната 2199. Човечеството е колонизирало Слънчевата система. И си имат разните бази, които са защитни на различни планети. Обаче, в един дискретен времеви момент, цъффат едни шибани извънземни, които са предвеждани от една яка чарвенокоса кукломаска- командир Маккара. /Това много гт обичах като бях малък деба…/. И така , техният робот се казва Dai X и е най-бруталният робот, сглoбен някога според мен. Ето и клипче:

Дай Екс. Велик робот. И ръмжи! Много брутален. Клипчето му е първото сглабяне.

И така, въпреки, че според мен ДАй Х трябва да е на първо място, на първо място ще турим безсмъртният, непобедим, неповторим… ВОЛТРОН!

Нъмбер 1.

Волтрон.

Тук няма да внасяме обяснения. Нека бъде просто - Let`s form VOLTRON!