Ся ще ти кажа нещо за гъзовете. Гъза може да си сменя гащите от време на време, но колкото и да ги сменя, пак си остава тъмна, мрачна и лайняна дупка. Защото е гъз.Това му е предназначението. Да бълва лайна. Дори и след години, когато вече си го забравил… и случайността пак ви срещне. На някоя усмихната уличка и ако… и ако гъзът ти заприлича на путка примерно, и си кажеш, я гъзът станал на пуктка! Тъ след известно време ще видиш, че това си е същата лайняна и тъмна дупка, от която се носи неповторимото благоухание. И пак загряваш. В плен си на гъз. Същият този гъз, който те беше пленил и преди години. Но вече е твърде късно. Миришеш на аку. Сега определено трябва да се изкъпеш… няколко пъти… и да бягаш надалеч. Това, което искам да ти кажа е… не се обръщай назад. Никога. Не мисли едно нещо по хиляда пъти. Просто го отсечи. И запомни- миналото е минало, защото е минало. Феникси не съществуват. То не се възражда от пепелта за нов живот. Миналото е момент. Красив, необятен, за който си спомняш със огромна глупавато сладка усмивка, или със мънистени сълзи. Миналото съществува в сънищата ти. В мечтите ти. В спомените ти. Това не го прави реално. Бъдещето е една минута напред. Не си прави големи планове. Защото може да попаднеш на поредния гъз. След много много много години, отново да усетиш познатата нежно хипнотична вуня. Гъзът се изпърдя. Няма нищо истинско. Всичко си ти. И когато не си сигурен, къде да сложиш края, когато търсиш подходящия момент векове наред, когато не можеш да уцелиш правилния момент. Край. Толкова кратка дума. И толкова трудно се поставя. Когато не знаеш какво да правиш с края, просто го кажа. Край.
Последпис. Или какво да кажем след края. Харесвам BSB. Никога не се оправдавай за това, което харесваш. Глупаво е да налагаш чужди вкусове върху твоите. И да се опитваш да промениш същонстта си. Защото, каквото и да направя. Пак ще харесвам BSB наприемер. :)
Имало едно време, една идея. Тя била стара и прашна. Идеята лежяла в главата на един млад човек. Сега ще кажете, как така идеята е стара и прашна, а човекът е млад? Ще ви обясня- идеите, остаряват 10 пъти по-бързо от хората. Една година за човека, са 10 години за идеята. И така, нашата идея беше на повече от 200 години. Нереализираният й потенциал, спеше нежно някъде вътре в съзнанието му, и чакаше да бъде активиран. Някой ден, неговият час щеше да дойде. Не можеше да не дойде. Трябваше да се случи. Единственото, което крепеше нашата идея, това беше вярата във човека, чиято глава я роди.А то не беше никак малко. Знаеш ли, трудно е в наше време да вярваш в хората. Особено ако си идея. Ние хората, успяваме да се излъжем някак си един другиго. Но идеите, те трудно се доверяват. А успееш ли да спечелиш идеята веднъж, то тя остава твоя завинаги.
Имало едно време една идея, спяща в главата на един млад човек.Да, това си точно ти. Осъзнай, че тя е там. Докосни я. Обичай я. Направи я реалност. Бъди архитект на една усмивка. :)
Това е една не нова тема. И все пак, реших да я позасегна. Какво би попитал ти Господ, ако го срещнеш, и имаш право просто на един въпрос към него. Само един, запитах аз няколко човека. Габриел каза- Там ли си? (Това беше странно…) Скруч, щял да го попита- Каква всъщност представляваш ти? И естествено ми откри правописна грешка в запитването. ;) Интерсен беше отговорът на Кокито- Цитирам: “[14.1.2010 г. 17:09:50] [x]Kingdom of Shadow каза: zashto po dqqvolite mi prekusva neta to4no kogto si pisha s edna syper mega giga qka macka koqto mi se vryzva na glypostite” (Тоя въпрос обаче не трябва да го задаваш на Господ, а на някой от поддръжката ;D) Естествено, болшинството от запитваните, измълчаха. Може би, защото въпросът беше труден? Или пък сметнаха, че ги занимавам с глупости? Но въпросът, в своята дълбочина, всъщност не е глупав, и е наистина интерсен. Един от най-интересните отговори обаше беше на Таня. Тя каза- Бих го попитала- Може ли да ти задам няколко въпроса? Много смело от твоя страна. Но нали знаеш? Смелите успяват. ;) Аз ли? Да, все пак би било честно, да кажа и аз, какво бих отговорил. Ако допуснем малко анализ. Самият факт, че виждаш Господ пред себе си, отговаря на твърде много незададени въпроси. И все пак. Всички търсят помощта му. Всички го молят. Всички искат нещо от него.Не бих го питал за смисъла на живота, защото този смисъл аз ще го открия. Енигми, знание, нещо по-загадъчно от енигма? Аз бих го попитал: Как си? Сигурно му е самотно да е Бог. Това не прозвуча толкова красиво, колкото беше в главата ми. Но какво толкова. Бих го попитал- Как си? Твърде земен въпрос, от твърде земен човек. КАкво ли е земен човек? Ние можем да летим. ;)
Най-сетне го разбра. А беше толкова очевидно. Очеизвадно. Очедразнещо. Оче… Тя не можеше да търпи хората така. Тя обичаше да променя. Имаше си идеал i. На името на Имагинерната единица. Която съществува само в извратеното съзнание на математиците. И ако човекът срещу нея беше A, той трябваше да стане i. Нещо повече. Какъвто и да беше човекът, имаше ли власт, тя го превръщаше в i.Малцина успяваха да станат отново себе си. Днес, точно сега, съвсем случайно мина през един преход. Разгледа нещо, и намери в това нещо себе си. Той беше от малцината Но процесът на заразяване ясно си личеше. И все пак аз-ът се чуди… Има ли някъде истински i-та? Не моделирани B-та, нито C-та, нито D-та. А такова. Истинско i. Което се е родило i, и иска да бъде i. И просто е i. Тя беше i. Единственото i, което беше срещал някога. Може би единственото i на този странен свят. И може би за това беше толкова самотна. И може би за това отчаяно търсеше друго i. И когато не го намираше… Тя го създаваше. А единственото, от която тя истински се нуждаеше, беше i-тата прегръдка. “И” като истина. “И” като имагинерност. “И” като история…
Обичам те, обичам те, обичам те! Ти си момичето за мен. Никога не съм те виждал. Никога не съм те докосвал. Никога не съм те помирисвал, никога не съм те прегръщал, нито целувал. Но те обичам! Защото съм си чатил с теб! И те обичам, обичам, обичам. И сънувам профила ти във скайп, и бленувам да видя ника ти някъде. Фейсбуука ти ме възбужда. Блога ти ме стопля. И знам, че те обичам… Господи, не е ли жалко това… Слънце мое, защо не блестиш? Някъде ли има твоя снимка? Тогава и аз ще ти пратя моя. И ще си представяме как се любим. Със снимка.Вкопчени в бездушния екран . Господи, не е ли жалко това… И все пак, обичам те, обичам те, обичам те, моя сладка, малка Тринити. Позволи ми да бъда твоя Нео.
Докъде я докарахме… За да повярваш в някого, трябва да го докоснеш. Истински. Идеята. Идеята на това, което разбираме под класическа любов, е свързана с класическа близост. Какво е чатът? В чата мога да бъда всеки. Мога да бъда шибан разгонен куч, мога да бъда нежен и винмателен, мога да бъда твоята мечта, мога да бъда твоя кошмар,мога да харесвам твоята музика, въпреки, че я мразя… Мога даже да бъда жена. Никога, никога, не можеш да разбереш истински човек, без да си чул гласа му. Без да си погледнал очите му. Без да си видял реакциите му. Без да си го докоснал истински. Защото… трябва да опитаме да сме истински. Само това ни остава в този сив свят на машини… Да пробваме да бъдем истински… Ще пропътуваме страната. Be real, be like us. :)