Преди няколко години, докато все още ходех на училище, обожавах идеята да ходя сутрин. Защото пътят ми вървеше право срещу изгряващото слънце. Беше една от най-красивите гледки на света. Въпреки, че постоянно навеждах глава с присвити очи. Имаше една песен, която винаги зазвучаваше в ушите ми, когато приближавах училището. Тази
Което наистина беше странно, защото в песента става въпрос за дъжд. Свеж дъжд, докосваш кожата ти, каращ те да се чувстваш прероден. Основната идея е друга де, но… тук става въпрос за Изгрев. Нещо, което винаги пиша с главна буква. Обичам да се разхождам под топлия пролетен дъжд. И всъщност не знам защо пиша това. Просто звучи интересно да си спомниш нещо. Не винаги думите са най-важни в една песен. Важното е, какво виждаш, когато я чуваш със затворени очи. Много ще ми е интересно да чуя мнение точно за тази песен от някой от тримата ми фена. ;P
Това пише на малкото листче, небрежно сгънато и прибрано в джоба. Понякога то запява. И усещаш, че е там. Поглеждаш го- старо, пожълтяло, носещо топлината на отминали дни, заредено с енергията на друго време. Спомняш си за нея- която ти го написа. С надеждата, че един ден ще се промениш и ще я потърсиш отново. Зачудваш се- колко ли глупава беше тя? Хората не се променят. Ние сме това, което сме. Дали? Вярата й в теб те кара да мислиш отново и отново, да прекарваш дълги безсънни нощи, разсъждавайки над това, как е възможно някой да прави това. Ирационално. Далеч от представата за танц по водата, безцеремонно гмуркайки се в най-мрачните и студени кътчета на съзнанието ти, тя отдава от нежната си топлота. И прожекторите безмилостно се насочват към малкото, тъмно ъгълче, където си се сгушил, мислейки че си в безопасност. Дочуваш мелодията:
-Стани, любими. Аз съм тук за теб.
Неуверено подаваш трепереща ръка. Грубата ти плът гальовно допира копринената й кожа. Тя отново е тук. А ти отново ще я предадеш. Възхитен от безкрайната упоритост, опиянен от решимостта, породена от нещо, което тя вижда….. а ти не проумяваш. От далечината долита музика. Две голи тела се срещат във вихрения танц на две безсмъртни, умиращи души, гърчещи се в безкраен агонизиращ цикъл на дълбок вселенски екстаз, който не можеш да отхвърлиш. Но не можеш и да задържиш.
Светлина. Ярка. Безконечна, водеща Там. Ироничното нещо на любовта е, че понякога я осъзнаваш твърде късно.
Оставяш цветята на гроба й. Две бели кали - любимите й.
Сгъваш небрежно листчето и го поставяш в джоба си. Вехто, старо и избледняло. До следващия път, любов моя.