Nemo`s Gate

Или да ти каже някоя компания мотото си, и ти да вземеш да напишеш есе на тема мотото й.  Гениално. Вие всички сте на върха на очарованието. На ръба на гениалността. На крачка от душевния оргазъм. На педя от нирваната. Тия последните може би са синоними. Нямам си на представа. Никога не съм претендирал с кой знае колко дар слово, и кой знае колко богат речник.  Обичам да ми е хубаво. Но това се случва рядко. Когато решим да си го направим хубаво, обикновено има някаква реакция върху мен. На всяко действие се има противодействие. Някои неща не бива да се събират на едно място. Например Дидка и колата. Винаги стават абсурди тогава.  О, не знам дали се похвалих. Противодействието на вчера, беше че за пореден път същия тоя телефон, който намерихме преди две години беше откраднат. Да си го запиша НИКОГА ПОВЕЧЕ В  МУРГАВИ БАРЧЕТА. Ще ви се не видят и лайната и простотиите. На всичкото от горе имам да правя и контролно по така гениалното Системно програмиране, за което няма учебник, лекциите  по-разхвърляни и неясни от стаята ми, а да разбереш какво точно ще представлява въпросното контролно,  е долу-горе толково вероятно, колкото идиот като мен  да разгадае мистиреията на Бермудския триъгълник.  Но както веднъж каза г-н Вълчев- във Вселената няма навезъмжнои неща. Има малко вероятни, и много вероятни.  Както и да е. Бях започнал да говоря за… не знам. Всъщност няма кой знае какво значение. Важното е, да е лайняно. Да ти е шибано. И самотно.  И. И толкова. Някъде из недрата на Windows Api и 8086 архитектурата… Га тати беше млад,  а мама ученичка. Но нищо. Ще ги учим! Нали нямаме какво да правим. “Инженери!”. Да ва…

о, и ето че открих нещо, което не е в мой стил. Но е много забавно колко нежно мацката казва FUCK YOU!

- Здравей.
- Здравей. Знаеш ли, че започваш често да пишеш диалозите си със “здравей”?
- Това е монолог. Иначе, да. Хубаво е, че го отбелязваш.
- Защо да е хубаво?
- А защо не?
- О, все още те е страх от въпросите, а?
- Мислиш ли?
- Прощавай. Не те  е страх от въпросите. А от отговорите, които могат да породят те.
- Възможно е.
- Мислиш ли за нея?
- Коя е тя?
- Много добре знаеш.
- Прав си.
- О, първи отговор. Браво! Мислиш ли за нея?
- Не мислиш ли, че ставаш прекалено нагъл?
- Възможно е. Мислиш ли за нея?
- Това не те засяга.
- Не забравяй кой съм.
- И кой си?
- Не ме ли помниш?
- Помня ли те?
- Аз съм твоя монолог, глупако.
- Ако ти си моя монолог, значи се самообиждам.
- Така е.
- Но това не е в стила ми. Така че, кой си ти?
- Аз съм онова, което беше ти, когато не те беше страх да отговаряш.
- Тогава бях слаб.
- А сега не си?
- Не съм ли?
- Не мислиш ли, че е време да продължиш?
- Накъде?
- Накъдето.
- Обичам я.
- Това не ти пречи да продължиш.
- Но ме дърпа назад.
- Въпрос на баланс.
- Баланс?
- Ако правиш две крачки напред, и една назад, това значи, че реално се придвиждаш с една напред.
- Прекалено много разсъждаваш.
- Не аз. Ти. Аз просто искам да ни измъкна.
- Ни?
- Ние сме две страни на едно и също нещо.
- Да не искаш да кажеш, че съм шизофреник?
- Не и колкото мен.
- Но нали ти си мен?
- Кофти…
- Значи трябва да отида на психиатър?
- Възможно е.
- И какво ще правим там?
- Ще ме убиеш с хапчета.
- Това ли е единственият начин да млъкнеш?
- Не.
- Има и друг?
- Мдам.
- Как?
- Защо смяташ, че ще ти кажа?
- Нали? Ти все пак си аз.
- Именно. Продължи напред.
- Не мога.
- Можеш.
- Не мога.
- Тогава и двамата сме обречени.
- И двамата?
- И двамата.

Голяма фъртуна се вдигна относон поосещението на г-жа Ангела Меркел в нашата мила рОдина. Е, до колкото се чу, е стигнала само до София. Разибра се, нашето мило, свидно, рОдно РУ, не пропусна да й  присъди “д-р хонорист кауза”. Е, разбира се, хората на които се пада тази чест, обикновено идват в университета. Все пак признак на елементарно уважение е. Но се оказа, че ние нямаме летище. Пък до колкото подочух, нямали сме и инфраструктура. И щом планината не може да отиде при Ахмед, то АХмед ще отиде при планината.  Не знам дали само на мен ми се стори унизителна цялата работа. Но кой точно съм аз, че да коментирам? И все пак- Следим ви отблизо. Баси и изказванията.Честно казано, не се интересувам особено от политика. Противна ми е. И грешна. Но не мога да не се подразня като гледам, колко усилено лижем дупетата на повечето страни. Не мога да повярвам, наистина ли сме толкова нищожни? Толкова пропаднали?Постоянно правим мили очи на тая и тая Велика сила, само за да получим нещо. Не създаваме. Просто гледаме да се присламчим. Нямаме креативност. Всъщност, според мен това е проблемът на наш`та свидна рОдна рОдина- липсата на групова креативност.   Но както казах, кой ли съм аз, че да коментирам… Един политическо неутрален, беден човечец, който си чеше езика… Сега да вземам гегата, и да тръгвам през козите пътеки към университета. Чувал съм легенди за това що е то път. В Софията като че ли го имало. Кой знае, може някой ден и при нас да построят…