Там.
в тихия ъгъл на своите емоции,
я виждаш - светка нежно,
красиво,
гальовно.
Измамната светлина на светулка,
не бе светулка.
Тази що зовеше “Обичам те”,
и гузно гледаше встрани.
Тази що ти искаше,
и даде й всичките истини.
Тази що ги взе с готовност,
и в огъня ги хвърли.
ПЕПЕЛ! ПРАХ!
Огънят на твоя блян.
Безмълвното нейно аз.
Да преоткриеш стар албум.
И нов да го назовеш.
В една празна стая,
обитаванa от отдавна невиждащи очи…
DVD
Имаше някога една клетка, която висеше на един простор. В клетката имаше две красиви, малки птиченца, които всеки ден огласяха света със своите весели песни. Всеки, който ги чуеше, за миг забравяше тревогите си, и се заслушваше в тази приказка. И се усмихваше. И после продължаваше по пътя си с нова искра.
Никой обаче не си даваше сметка, че в действителност песента беше жална. И защо ли да си даваме? Когато чуем птиче, винаги се сещаме за нещо весело. Така са ни програмирали годините. А тези две птиченца, не пееха. Те плачеха. Плачеха за това, че бяха в затвор. Плачеха за това, че не можеха да летят като другите птиченца, а само подскачаха от пръчица на пръчица. Плачеха за това, че никога няма да могат да си свият гнездо, и да отгледат други малки птиченца. Плачеха за несбъднатите мечти, и скритите копнежи за… има ли значение всъщност? Дали някого го интересуват две бедни, малки и затворени птиченца?
Имаше някога една клетка, чиято вратичка беше забравена отворена от едно малко момиченце. А долу в нощта безшумен и тих, лукаво се облизваше старият котак. Техният първи и последен полет…
Ох, ох! Днес си пропуснах една среща, заради едни полицаи… Нищо. Да са живи и здрави. Някой друг път, пак ще се опита. Може би от скорошните ми “литературни изблици”, ви залипсва свободния разговор? Безкрайните, безсмислени постове, в които просто обяснявам колко съм готян? Е, то си е факт. Самочувствие, твоето име е Кирчо. Кирчо, твоят човек е Дидо. Примерно. Някой ми беше казал- Самочувствие, твоето име е Дидо. Ама не е вярно. Моето самочувствие се казва Кирчо. И някой ден ще седна, и ще пренапиша, и даже ще завърша историята на Кирчо. Обещано! Сега да не дойдат ония пичове от Госпори на ефира само да ми се карат… :D Но нищо де… Както обичам да казвам на едно човече… Някога да съм те лъгал с повече от 15 минути? :D Напоследък? Работа, работа и работа. Имах уговорен лов за снимки, с който до обновя темата на блога. Е, в крайна сметка свършихме в някакво странно вампирско мазе, с японски лампиони, и хаус музика. Като изключим “музиката” беше неадекватно яко :D Ама толкова за снимките. Накрай ще си ги наловя сам! Аманаха! Ами, толкова. Който иска повече… Абе, забравих да спомена. Трябва да си оправя страницата За мен. Свалил съм я, защото снимките са стари, инфорамцията е стара, даже скайп профилът там ми е стар. Гадни хора от скайп. Но за това вече съм писал. Ами, толкова от мен. За финале, едно песен за луната, която по мои наблюдения (обикновено като си отворя вечер прозореца, тя е точно срещу него), вече мина фазата на пълнолунието, и сега намалява.
Според една приятелка, точно тази песен доказва що за лъжци сме ние мъжете… абе не че не е така… :D Ама все пак (=
Седях и гледах замислено през прозореца. Голямо, бездушно стъкло, опасящо цялата стена. Времето не беше в добро настроение. Намръщено, сиво и дъждовно. На всико отгоре беше по-душно от колкото в добре стоплена баня. Това беше нашето мокро лято. За миг пейзажът се оцвети. Точно определена фигура постепенно придобиваше ясни очертания. Красиви, загорели от слънцето крака, облечени в къса черна поличка, последвани от голо пъпче, на което имаше обеца. Отгоре беше както сигурното се досещаш със късо черно потниче, което трудно скриваше навярно твърдите й и наперени гърди. Тя беше кралица. Навсякъде където се появеше, към нея се обръщаха погледи. Всеки мъж искаше да я докосне. Да я погали, да впие устни във нея. Да я съблече нежно. Или грубо. Да я целуне на много и различни места. На нея това й харесваше. Обичаше нечии устни да се разхождат по цялото й тяло. Обичаше да властва. Обичаше тази своя леденост, която влудяваше всички. Красивият й и бездушен глас се разнесе. “Здравей, аз съм…” Погледнах я уплашено… Нямаше име… Нямаше очи. Безликата ме гледаше невиждащо. Дали не бе излязла отново на лов?…
Вървиш сам. По пустата и самотна улица. В самотната и пуста беззведна нощ. Колко ли са разбити мечтите ти? Всъщност Смъртта присъства във всяка една секунда от нашия живот. И все я гледаш и никога не я разбираш. Тогава, един ден, тя ще дойде нагости и при теб. Ще бъдеш нейн личен домакин. Ще я поканиш волю,неволю у вас. Тя ще се разположи в най-хубавата ти стая като цар. Ще протегне разложените си ръце нежно към теб, и ще ти се усмихне.Вкочанен, и уплашен както никога до сега, ще направиш гримаса, която трябва да прилича на усмивка. ”Какво? Не се ли радваш, че ме виждаш?”, ще попита тя. “Аз ще те откъсна от всекидневната празнота. От болката, от разбитите мечти, от несбъднатите копнежи. Ще те откъсна от раздиращите чувства към нея, които правят живота ти толкова безидеен… Обещавам ти. Обещавам ти спокойствието и безкрайността на цялата Вечност.” Погледите ви се срещат. Твоят- уплашен и треперлив, нейният- празен, и бездушен. ”Прегърни ме”, казва тя. Ти вече си празен отвътре. Студено ти е. Трудно ти е да поемеш въздух.Обхваща те лепкав студ. И волю-неволю се подчиняваш. Отнякъде проблясва огнена светлина. Нечия гореща ръка се протяга отчаяно към теб. Нечии мил за теб глас, който вече не помниш, плачейки те моли да останеш. Тя е тук. След толкова много време, тя отново е тук… Тя ще ти помогне…. Ти си служител на Празнотата. Роб на Вечността. Пленник на безконечния мрак, който ти бе обещан. Приятел на спокойствието. Господар на безчувствието…
На сутринта безжизненото тяло на млад мъж бе намерено пред портата на къща. Никой не плака за него. Никой не го познаваше.