Отказвам да повярвам, че единственият по-сигурен начин в наше време да имаме любовна история е, да се регистрираш в някакъв си сайт за запознанства. Отказах. Предпочитам да си седя сам, от колкото амнайсе човека да ми разгелждат снимката. Глупаво е. Може би даже вярвам в любовта. Просто все още не съм я срещал. Беш ли я. Не, всъщност не вярвам. Излъгах. Любов и съдба са две от най-големите илюзии евър. Да си готов на всичко за нея и тя за теб. Дрън дрън, че пляс. Винаги единият си играе, а другият е сериозен. Любов…. И един мармот завиваше шоколада в станиол, а на тавана се разхожда яко лисици.
Всички се страхуваме от нея. Странно е обаче, че страхът е правопропорционален на желанието. Мечтая да живея във Варна. От много години. Преди няколко дни бях там. Запознах се най-сетне лично с една много готина мацка. Готин човек. Страшно бъбрива. Почти ме надмина по идейност. (: Но така да се каже, не е от тези хора, с които се гледате тъпо, изпадайки в някаква дупка, чудейки се какво да кажеш. Разговорите протичах така леко и отгоре. Без да мислиш много. Което е хубаво. Харесвам такива хора. Хора, с които мога да създам такъв синхрон. Но стига толкова съм хвалил Мел. Съществото на идеята е, че когато й сподерих идеята ми за Варна, тя ме изгледа учедено и каза нещо от рода на: “Какво по дяволите ще търсиш тук?!”. Изведнъж картинката ми се изясни. Сетих се за друг мой приятел, който е от Белоградчик. Той ми каза преди няколко седмици, че иска да остане в Русе евентуално. Моята реакция беше същата като на Мел- “Кво подяволите ще дириш тук?!”. И го осъзнах. Толкова очевиден отговор. Стъпаловидност. Някъде, малко по-добре от колкото у дома. Но далеч от там. Днес Мел ми каза, че иска да отиде в София. Някъде, но не и у дома. Промяната, от която толкова много се страхуваме и която толкова безумно желаем. Предполагам, че ако бях от Варна, щях да искам да отида в София. Или Пловдив. Или някой друг град. Далеч от идейността на понятоието “вкъщи”. Всички искаме да бягаме. Какво ме влече точно във Варна ли? Отговор, чийто въпрос търся от години. Не познавам почти никого от там. (с изключение на Мел и още 2-3 човека, с които се запознах инцидентно.) Но любовта ми към този град възникна години преди това. Това лято ми се случи да замръкна там. Не беше кой знае колко тъмно. Но бях някъде и трябваше да отида някъде. :D Което беше много смешно. След около час мотане, открих мястото, където бяхме отседнали. Намираше се на около 500 метра от мястото, където се разделихме с хората. Но живо впечатление ми направи фактът, че там е светло. Наистина, през която и улица да минеш е светло. Независимо главна или затънтена. Поне тези улици, които видях аз. Въпреки, че си нямах на идея къде точно съм, не се притеснявах. Обратно в Русе? Когато се прибирам по никое време, буквално не мога да видя къде стъпвам, ако недай си Боже, нощта е беззвездна. Имал съм случаи, когато излизам от нас до гаража посред нощ и в момента, в който лапмата на входа угасне потъвам в тъмнина. Буквално. Тъмно като в рог. Единствено усетът, граден години наред ме води. Зрението е забранено сетиво. И когато напипам вратата на гаража и успея да отключа. И светна лампата. Тя се врязва в очите ми. Те са отсвикнали със светлината. Понякога си мисля, че прескалено много я възхвалявам тази Варна. И че когато се преместя там, (защото аз ще се преместя), ще се разочаровам. Но дори и да се разочаровам? Какво пък?! Следващата цел може да е… Германия или АНглий. Винаги съм си мечтал да отида до Щатите. И по-скоро Ню Йорк. Честно казано, не харесвам амеракинаското самочувствие. Някак си ме дразни. Но Ню Йорк е нещо, което си мечтая да видя от много, много, много време. И някой ден ще стане. Определено ще стане. (Ако не умра до тогава ;d) Прекалено искрено и лично стана, а шишето ми с вода… има само няколко капчици на дъното. Ще ви оставям за сега. И лека нощ. (:
Ех, че интересна седмица се заформя, а още не е започнала. Да споделя нещо лично, със всичките 5 читатели на блога. (: Хората доста често започват да ме мислят за луд. Вече започвам да си мисли, че действително има нещо такова. Лудия Дидо. Пази се от тъмното, защото мога да кажа БАУ. Но Дидо има точно 1 проблем, който може да се реши елементарно. Затваряш очи. Правиш крачка. И политаш. Надолу. И нещо прегръщаш бетона. И умираш. И вече те няма. И вече не си ничий проблем. И всички могат да живеят спокойно. Тя- че никога вече няма да й кажа, че я обичам. Той- че никога вече няма да го конкурирам. Те- че вече няма да съм на пътя им. Ебеш ли го. И не говорим просто за любов. Любовта не съществува. Както и съдбата. Не веднъж съм го казвал. Какво е любов? Нагон. Физически. И душевен. Ела тук, дай ми от езика си. О мразиш езици? Дреме ми на куро. Да, куро е нещо основно. Дай да изсмуча малко от душата ти. Ндааа. Душепиещо. Енергия. Шибан вампир. Намигни де. Това го правиш най-добре. Развърти дупе. Точно така. Успех и напред. (:
Това е хубава песен. Но преди време беше някака си опорочена от банда травестити, наричащи се Army of lovers. Не ме разбирайте погрешно- изобщо не ми пука кой колко пишки има, как ги размята и къде ги вре. Но идеята на песента не е това. (+ Например- Момичето с перлените коси. И батальонъст се строява. Да вземеш ти такава красива и неповторима рок балада и да я превърнеш в чалга… Което ни навежда на следващото откровение…
С теб се запознах. Една студена януарска вечер. Не исках да се озовавам в стаята ти. Стана случайно. По задължение. И тогава установих, че от работата, която така се пропиваше в мен, и която вече толкова мразех, може да излезе нещо красиво. Започнало като невинен разговор, продължило години наред. Забулено в странни тайни и мрачни кътчета, нашето шантаво приятелство, съществува и до ден днешен. Ти си човек. Запазил детското в себе си. Тогава трудно можех да предположа, че ти си на възрастта, на която съм аз сега. Разбирахме се по странен начин. С погледи. С полуизречения. И с глупави шеги. Една вечер някой извика името ти под прозореца. Същия този прозорец, който ползвах за вход към сградата. За да заобиколя лошите хора на портала. Сещам се, какви изпепеляващи погледи ми мятахте със съквартирантките ти тогава. Толкова много искам да кажа за теб. Но думите трудно биха го описали. Бих казал, че би било невъзможно. Най-красноречивото нещо на света е, как взе котето. Габи е щастлива бившо бяла котка. (: А ти си вече си г-жа, която ми дължи торта. Някога. Някъде. Някак. (: