Nemo`s Gate

Поезия. Поези ми каза тя.
Вярваш ли в поезията на мъртвата душа?
Вярваш ли във Съдбата? Във любовта?
Вярваш  във Вярата?
Във вярата, във Момента, вярваш ли в песента?
Не, ще прошепнеш ти.
Не ще кажа аз.
И все пак тя ще се носи.
Навсякъде. И никъде.
Когато кажеш-повече не,
и отново до ушите  долита тя.
И отново виждаш вярата,
и отново ледът ти отвръща със… Какво?!
Знаеш ли?
Какво е Съдба?
Вяра?
Любов?
Това е Светата Троицата на всеки кретен.

Караш ме да стоя тук,
и да се чувствам като аз- кретен,
Остана ли чувство за чустване?
Остана ли поглед за поглеждане?
Остана ли вяра, за вярване?

Остана ли? Бягаш ли??
Мислиш ли? Чувстваш ли?
Вярваш ли…

И завесите отново се спускат.
Скоро пак  ще се вдигнат.
И там ще се случи един нов,
различен, непознат свят.
И там  ще си ти-
с новата си рокля,
с нов грим,
със нов поглед.
И публиката ще онемее,
питайки се- възможно ли е това?
А ти ще се усмихеш загадъчно, и ще кажеш-
Правя го от началото на Вечността…
Вярваш ли, вярваш ли в поезията?
Поезията на мъртвата душа…

Имало едно време една баналност. Самото време е баналност. В един блог прочетох, че то било мъртво. От време на време обаче не е така. Има разни усмихващи моменти, които те карат да се радваш. Моменти, които могат да те накарат да минеш километри под дъжда, без чадър, с малоумна усмивка, лепната на главата ти. Такава усмивка, която цял ден не иска да слезе от там.  И времето се оцветява. И оживява! И валяло дъжд?  Тихият, лилав и мрачен есенен дъжд. Той всъщност тогава е усмихващ.  Да усещащ как капките се стичат по тила ти, и как обувките ти правят- Дзвак, дзвак. И да вървиш с идиотската усмивка, караща душата ти да пее. Дъжд.  Песен. И после…  Затворен в това, което наричаш днес. И с копнеж там някъде в теб, чакаш следващата идиотска усмивка. Следващия път, когато ще видиш тези така красиви, и дълбоки очи.  Но тя така и не идва…  И те оставя в  смътно очакване… И някой път обаче, когато не очакваш отново я виждаш. Нея.  Върви по празната алея, в мъртво мълчание. Мъртво, като времето. И си казваш… Господи, какво е направила?!  Къде е усмивката? И тогава виждаш - усмивката се е продала на сивотата. Точно там, редом с нея, с камшик в ръката, бодро крачи пустотата. И дъждът отново прокапва. И отново си там.Едри, грозни, мъртвешко студени капки се пропиват в теб. Потреперваш. Обръщаш се за последно. И истински се затичваш към  това което си бил, и винаги си бил. Но този път нищо няма значение. Там, в този храм вече няма нищо цветно. Боичките са черно-бели. Светът е… Мамка му, къде ми е чадърът? И времето отово започва да умира… а на теб ти остава просто да се рееш, и да чакаш…

Ти си самото мълчание.
Мълчание, обладано от тиха,
самотна, и нескрита тъга.
Седиш тук, и гледаш ме,
седя там, и виждам те,
чувствам те,
а по красивото ти, тъжно лице,
нежно проблясват
оттенъците - Сълзите на реалността.
Ти си там, и липсваш ми,
аз съм тук и искам те.
Търсим в мрака една прегръдка нежна,
със очи затворени, усещане за пълната луна.
И по реката бавно, лодкаря те откарва,
платила си му явно, и
Бързо! Бързо! Мини отвъд!
И вече няма да си в плен на тази плът!
Плътта, която те зове,
истината, и желанието- пропити със
греховната ни страст.
И знаеш ли?
Любовта поражда страст,
страстта- всичко що зовеме грях.
А грехът е сладък предвестник
на живота ни след смъртта.
И тръгваме от гарата една,
аз на север, ти на юг.
И по потните стъкла,
диво личи си - безумната ни тъга.
И все пак аз знам,
там-нейде из кръглата земя,
северът ще се обърне в юг,
и там, точнно там ще е любовта…

Историята ни е черно-бяла. Филмът е стар. Гарата е черно-бяло, място, пропито от дим. Влаковете от музея, вече са нови. Старата дама от отсреща, сега е на 16. Всъщност, тя е наистина красива. Има дълга черна коса, сплетена на плитки, нежна кожа, а в очите й можеш да видиш Вечността. В нея се влюбих. Ето там отсреща виждаме и друг персонаж. Черно-бял господин, облечен в черно-белия си костюм. Спретнат по елегантен, сив начин. Камерата приближава бавно. О, всъщност това не е господин. Това е момче, в костюм на господин. Наистина костюмът му стои като излят. Може би е правен за него. Но все пак изглежда абсурдно. Над устните му има нещо, което ако се загледаш наподобява мустак. Сега така е модерно. Господинът Хлапе видимо не е на повече от 16 години. Зачудих се. Защо е облечен така? Приближих се до него. “Хей, защо си облечен така?”, попитах. А той нервно приглади някаква въображаема гънка по панталона си, и тръгна към влака. Аз просто минавам през Времето. Аз съм нещо невидимо. Сянка. Студен полъх на вятъра. Нищо важно. Но често го забравям. Всъщност е хубаво да можеш да гледаш Времето. Жалко е, че аз ви виждам, а вие мен- не. Нашият герой подмина влака. Може би леденото ухание го беше притеснило. Сега седеше на една пейка до перона, и бършеше челото си. Момичето… О, момичето го нямаше…. Жалко. Беше толкова красива. Заради нея бих спрял, и бих се установил тук. Но тя вече се беше качила на стария си нов, черно-бял влак. Машината шумно изпуска парата, и бавно започва да потегля. НЕ!, извиквам сподавено. НЕ! Но тя безмилостно потегля. Демоничният машинист, яхнал своето адско изчадие, се отправя към нещо познато само нему. Там от другата страна на перона, има още две персони. Възрасна двойка. По черно-бялото лице на жената ясно си личат безмилостните, шибащи удари на годините. Може би, ако се върна още 6 десетолетия назад, тя ще прилича на приказното момиче, което видях преди малко. Господинът. Господинът носи костюм. На него всъщност му отива. Въпреки, че костюмът е стар, и избелял. Точно като него.Погледите им? Те са уморени, но в тях се чете едно… Едно- Знаеш ли, колко те обичам? О, пристига и друг влак. Бавно, със лишена от цвят скорост, и със съскаща прецизност, той спира на гарата. Ето там, виждате ли? Там усилено ми маха едно малко момиченце. Това е странно. Никой не видя рижото коте на релсите. Сега то е едно черно-бяло петно, под тежестта на адската машина. Гарите са тъжни, сиви места, безмилостно заличаващи и малкото цвят, дръзнал да се яви там…
D.V.D.