Писна ми да живея в Мутроландия! До гуша ми дойде всеки ден да чета по новинарсктите сайтове за невероятните приключения на Пешо- Компира, Иван - Боксьора, Киро - Лейката и кво ли още не! Защо, защо защо? Защо използвате прякорите им?! За по-колоритно ли го смятате? Смятате, че така ще привлечете повече интерес? И ако мислим, че да четем за господата с прякорите е забавно, то чакайте да чуете кво станало в поредната чалгоатека, където мегазвезди от чалга сцената отново са се изявявали! Как Хасиз обидил Карамфилка, пък тя се оплакала на Роза, а Роза замрънкала на Пешо- Компира, който пък решил да отнесе въпроса до Генадии Багера, който се почесал по ташаците, бръкнал си в носа, раздвижил мускули, пуснал една звучна пръдня и изпратил армията на Стамат-Косматия да се справи с положението.
А в чалготеката, купонът е в разгара си! Малките развратници се слагат на богатите и не толкова богати чичковки със звучните имена. За по няколко питиета и едно возене. Ебане.
Да живеят цар Мутра и принцеса Курва!
Писна ми от това!
А на дон Кихот сигурно му е самотно. Него всички го смятат за луд. Защото има идеи. И мечти.
Здравей, Исси. Мразя шибаните ти принципи. Но ги уважавам. И въпреки това, ги мразя.
Днес ходих на преход. Мелник-Рожен. Вървяхме по едни диви пустинни пътечки. Беше странно. И необезопасено. Н пък точно в това му беше чарът. Пътечка ширка 50 сантиметра и пропаст. Приесниха ме единствено змиите. Но пък си беше емоция.
Толкоз за прехода. ;> НЕ беше пичозен. Най-малкото, че бях на косъм по едно време да получа топлинен удар. ОТ преходите, които сме павили до сега, опредлено най-голям фен съм на прехода до водопада “Пръскалото”. Въпреки, че реално пътеката не стига до там и по-правилно би могло да се нарече водопада “Пикалото”, то това беше най-интересниягт преход, който съм правил. Главно, защото имаше гора. И гора и гора. Обичам горите. Вдъхват ми спокойствие. Уединение. И много различни гадинки, които искат да си хапнат от теб. Но това да е проблемът. Няма съвършенно щастие.
Време е да се връщам. Отнов към 40 градусовите жеги и към автомобилният прах. Обичам града си. Дано скоро да ми се наложи да пътувм отново.
Здравей, Исси. Мразя шибаният ти принцип.
Знаеш ли, Исси? Ти си енигматична мацка. И все пак, какви хора е сме, ко не си спазваме шибаните обещания. Защто най-дълбоката и смислеа клетва е тази, която сами си даваме. Когато сами обещаваме на себе си. Тогава нищо не може да ни спре. Боже, помогни ми и няма да наруша обещанието си.
Небето бавно избледняваше и придобиваше розов оттенък. По пустата улица, злокобно оттекваха нежните и бързи стъпки на красиво момиче. Какво правеше тя тук? Не беше редно. Не беше правилно. И въпреки това, тя беше там. Пътуваше. От провалените мечти, в посока изгряващото слънце. А то пареше безпощадно лицето й и заслепяваше неумолимо визията й за света. Повечето хора биха навели глава. Но не и тя. Тя вървеше напред. Невиждаща. Но уверена. Защото знаеше, че някъде там има нещо, което тя иска. И рано или късно щеше да стигне до него. Единственото условие беше, да се движи. И да продължава напред. Независимо какво се случва.
- А ще го видиш ли, когато го намериш - попитах.
- Ще го почувствам. За да усетиш една мечта, не ти трябват сетива.
- Но нали точно сетивата ни показват какво да чувстваме- почудих се.
Троп. Троп.
Приказно красивото момиче се отдалечаваше. Извиках я. Поименно.
-Обичам те - казах.
Потрепна едва забележимо. Обърна се и се вгледа в мен. Очите й с цвят на дъга. Усмихнатата й коса краси новия ден. Нещо в мен за миг изрева в отчаян прилив на надежда. Премигна. Там нямаше нищо важно.
На прага на едно ново прераждане. Мисля си за всички нови неща, които искам да направя. За всички цели, които искам да постигна. И с ужас осъзнавам, че времето може да ме лиши от тях. От идеите, от мечтите, от копнежите. Трудно обаче нещо може да ме лиши от стремежа ми към теб. Най-вече аз. КОгато реша, че всичко е изгубено. В момента в който настъпи Времето. Жътварско.
Небето тази нощ е индигово. Луната- кърваво червена. Странни разноцветни точици присвяткват някъде в далечината. Може би нещо ни наблюдава. А може би очилата ми умаляха. Никога няма да знаем със сигурност.
Има една интересна житейска истина- напред вървят наглите. Хората, които не ги е страх да си поискат. Да кажат- Аз съм аз. И искам теб. Тук и сега. 9 от 10 случая рискувате да получите шамар или презрителен поглед. 10-тия ще е най-яката мацка на света, която толкова ще бъде изумена от наглостта, че ще се усмихне загадъчно и ще каже - гладна съм. Ш ти намерм нещо да ти пъхнем в устата, спокойно. ;>
Очакваше нещо възвишено и романтично, нали? Извинявай скъпа, романтиката споделя развитието на любовта и времето- жизнена е като труп през юли.
Четох за влаковете призраци. И порталите през времето. Звучи интересно. Жалко, че подобни истории носят доста нереалистични допълнеия, вграждани през живота на една легенда. И все пак, не звучи олкова алогично. Вярвам, че съществуват изкривявания. Портали. Идеи.
Не желая всеки ден да сме заедно. Не искам да те чувам често. Не искам обещания и гръмки слова. Не искам клетви за вярност. Искам само ти и аз. В нашите кратки единични мигове. На някоя пейка. Или там където още като ни видят, знаят какво ще поръчаме. Да слушаме музика. Да гледам звездите. Понякога. Да мога да се вгледам в странните ти очи и да ти кажа, че си пич. А ти да се разсмееш и да се усмихнеш по онзи начин, вдъхновил Мона Лиза. Обичам ръката ти. И аромата ти. Искам те. Не всеки ден. Просто тук и сега.
Дефиниция за любов.
Повикай ме, когато имаш нужда и ще съм там. Не на празните приказки и глуповатите жестове.