Йе, йе йе! Здравейте! Сега ще ви кажа времето! Йе! Тоя пич, дето казва времето по БТВ определено е на нещо. Нещо весело. Чудя се… Не, би трябвало да внася разчупеност.. Ама преди малко ми пуска карта от миналат седмица и се радва и вика стуууд юпии. Ха! Ама тва е от преди една седмица. Болен мозък… Пич, не ти е работа да съобщаваш времето! Не че на мен ми е работа да те критикувам. Ама… Не може 8 часа вечерта да ми подскачаш и да викаш ЙЕС СТУД! Ама, че готино. Но карай, времето. Бали го… Еби го де. Баси, сбъркал съм сe. :D
Чувствма се закотвен в нещо. Трябва да изляза. ПУСНЕТЕ МЕ НАВЪН! ПУСНЕТЕ МЕ НАВЪН! А, да ве , аз съм си навън. Мен не ме ебе дали съм навън, или вътре. (+
Вечер, когато се чувстваш сам. Вечер, когато се чувстваш безидейно. Когато тъмните сенки от нощта настъпват към теб- безмилостно, бавно, и жестоко. Когато те обземат най-мрачните чувства. Когато нищо не е както го искаш. Или усещаш, че нищо вече не ти остава. Падаш стремглаво надолу. Сам. И далечен. И тогава, когато всичко е изгубено, усещаш нещо. Нещо идващо. Нещо неизбежно. Нещо като песен. Нещо като частица от нея. Тогава, когато вече си се предал, в нощта изведнъж проблясва ослепително ярката светлина, осветяваща небосвода. Със своята непринуденост, свежест. Със своята нова усмивка. Някога тя ти даде шанс, да се докоснеш до част от нейната душевност. А ти си запази този шанс. Докато една вечер… Една вечер разбираш истинското значение на думата “спасявам”. Малко от твоята светлина, озари пътя ми. Трудно те запомнят, но после не могат да те забравят.
Имало едно време еда любов. Истинска. Изпепеляваща, докосвща сърцето, сливаща се с душата… Тя била готова на всичко за него. И той за нея. И принцът яхнал своя лилав кон, и поел от там- от юга, към морето. А принцесата останала със своя захарен памук.
- Знаеш ли какво е захарен памук, принцесо?- попитал я той веднъж.
-Знам.
-Мислиш ли?
-Мисля. Кажи ми.
-Захарният памук е нещо голямо и сладко. Което се превръща в нещо малко и истинско, когато попадне в устата ти. В кристални парченца любов.
А сега си тръгваше. Всяка сутрин ставаше така. Той идваше в съня й. И точно преди да се събуди, изчезваше. Какъв лош принц… И конят му беше… лилав!
Тя идваше и в неговия сън. Със онзи отнесен поглед. С онова изражение на малко мокро кученце, готово всеки момент да каже бау. С онези нежни устни, които искаше да целуня. С онези гальовни и меки ръце… И точно тогава, когато отваряше очи… тя изчезваше. Стапяше се в нищото. Бягаше, поела към своето легло, в своята реалност… Защото… Сънищата могат да те отведат навсякъде… Но ако се събудиш, се събуждаш в твоята действителност. На твоето място. На твоето малко, сиво място, където те очаква твоето малко, двуцветно ежедневие- черно и бяло. Напред и назад. Без захарен памук през зимата, и без лилав цвят пред очите. Без красиви погледи, и без вечни спорове… И все пак вярваш… Някой ден… Може би… Вярваш. Защото само това имаш. Защото само това можеш.