Промяната.

Author: NeMo  |  Category: Обща каТегория

Всички се страхуваме от нея. Странно е обаче, че страхът е правопропорционален на желанието. Мечтая да живея във Варна. От много години. Преди няколко дни бях там. Запознах се най-сетне лично с една много готина мацка. Готин човек. Страшно бъбрива. Почти ме надмина по идейност. (: Но така да се каже, не е от тези хора, с които се гледате тъпо, изпадайки в някаква дупка, чудейки се какво да кажеш. Разговорите протичах така леко и отгоре. Без да мислиш много. Което е хубаво. Харесвам такива хора. Хора, с които мога да създам такъв синхрон. Но стига толкова съм хвалил Мел. Съществото на идеята е, че когато й сподерих идеята ми за Варна, тя ме изгледа учедено и каза нещо от рода на: “Какво по дяволите ще търсиш тук?!”. Изведнъж картинката ми се изясни. Сетих се за друг мой приятел, който е от Белоградчик. Той ми каза преди няколко седмици, че иска да остане в Русе евентуално. Моята реакция беше същата като на Мел- “Кво подяволите ще дириш тук?!”. И го осъзнах. Толкова очевиден отговор. Стъпаловидност. Някъде, малко по-добре от колкото у дома. Но далеч от там. Днес Мел ми каза, че иска да отиде в София.  Някъде, но не и у дома. Промяната, от която толкова много се страхуваме и която толкова безумно желаем.  Предполагам, че ако бях от Варна, щях да искам да отида в София. Или Пловдив. Или някой друг град. Далеч от идейността на понятоието “вкъщи”. Всички искаме да бягаме.  Какво ме влече точно във Варна ли? Отговор, чийто въпрос търся от години.  Не познавам почти никого от  там. (с изключение на Мел и още 2-3 човека,  с които се запознах инцидентно.) Но любовта ми към този град възникна години преди това.  Това лято ми се случи да замръкна там. Не беше кой знае колко тъмно. Но бях някъде и трябваше да отида някъде. :D Което беше много смешно. След около час мотане, открих мястото, където бяхме отседнали. Намираше се на около 500 метра от мястото, където се разделихме с хората.  Но живо впечатление ми направи фактът, че там е светло. Наистина, през която и улица да минеш е светло. Независимо главна или затънтена. Поне тези улици, които видях аз.  Въпреки, че си нямах на идея къде точно съм, не се притеснявах.  Обратно в Русе? Когато се прибирам по никое време, буквално не мога да видя къде стъпвам, ако недай си Боже, нощта е беззвездна. Имал съм случаи, когато излизам от нас до гаража посред нощ и в момента, в който лапмата на входа угасне потъвам в тъмнина. Буквално. Тъмно като в рог. Единствено усетът, граден години наред ме води.  Зрението е забранено сетиво. И когато напипам вратата на гаража и успея да отключа. И светна лампата. Тя се врязва в очите ми. Те са отсвикнали със светлината.  Понякога си мисля, че прескалено много я възхвалявам тази Варна. И че когато се преместя там, (защото аз ще се преместя), ще се разочаровам. Но дори и да се разочаровам? Какво пък?! Следващата цел може да е… Германия или АНглий. Винаги съм си мечтал да отида до Щатите. И по-скоро Ню Йорк. Честно казано, не харесвам амеракинаското самочувствие. Някак си ме дразни. Но Ню Йорк е нещо, което си мечтая да видя от много, много, много време. И някой ден ще стане. Определено ще стане. (Ако не умра до тогава ;d) Прекалено искрено и лично стана, а шишето ми с вода… има само няколко капчици на дъното. Ще ви оставям за сега. И лека нощ. (:

Leave a Reply