Сигурно не знаете кой е Стефан Илев.
Имах честа да се запозная с него през лятото на 2013-та година.
Той беше може би последният истински часовникар в град Русе.
Дядо Стефчо, както го наричах, беше най-добродушният, най-възпитаният и най-милият човек, който съм срещал някога. Никога не съм виждал човек, който да е толкова щастлив от това, което прави. Който да го прави с такова желание, с такава страст с такъв пламък в очите.
Ходех доста често при него. Не само за да му дам поредния часовник, който да погледне. (покрай него старите часовници ми станаха страст) А и просто да си поговорим. Да си поговориш със дядо Стефчо винаги можеше да те зареди с букет от положителни емоции и усмивката беше нещо, което нямаше как да не те споходи. А той много обичаше да говори. За всичко. Изключтиелно всестранно развита личност.
Не бях го виждал малко повече от месец и половина. Заради глупави задачи. И все се канех да отида да го видя. Днес, когато минавах покрай ателието и видях некролога му, просто седнах на пейката и заплаках.
Там в малкото помещение, ползвано едно време навярно от портиера на входа на бл. Ангел Гецов, с размери метър на метър точно до пощата… Там твореше дядо Стефчо Илев.
Един истински Човек.
Почивай в мир, дядо Стефчо. Познавах те твърде за кратко, но краткото ни познанство ме убеди, че ти беше един истински Човек. Тъжна е, че на Бог му се развали часовникът и те прибра при себе си.