Nemo`s Gate

Да си говорим направо - с нашите истини.Живеем в един еднакъв свят. Различните - открояващите се. Те трябва да бъдат приобщени, или изхвърлени от обществото ни. Среден вариант няма. И който и да ви каже, че има, той ще ви излъже.  Ени е различен. Има диагноза Атаксична форма на детска целебрална парализа.  Нищо не ви говори това? И слава Богу!Въпросната болест, забавя развитието на Енислав, и разбива семейството му. Но майка му  Нонка, е твърдо решена да се борят до край с тази напаст. Странно е, но нищо не се награждава по-богато от човешката упоритост.  Сега Ени е осми клас. Преведено на ваш език 15-16 годишен. Странно е, но той учи в общообразователно училище, сред други деца. Деца, които нямат неговото заболяване.  Може да се каже, че героят на нашата приказка успява да се приобщи, макар и трудно, макар и с много борба.  Но нищо хубаво, не остава ненаказано… За съжаление  преди 3 години на Ени му беше поставена нова диагноза-  дислексия,дисграфия и дискалкулия. Отново нищо не ви говори това? Значи вие наистина сте едни щастливи хора. Но Ени не е.  И въпреки всичко, ние държим да ви информираме за какво иде реч в нашето обръщение. Информация за въпросното заболяване, можете да откриете с  едно натискане точно ТУК . Ени има нужда от вашата помощ! И тук идва абсурдната част- става въпрос за сумата от 1200 лева. По 200 лева на месец,за да се включи в специализирана корекционна програма  за идните 6 месеца.  Трудно ни е да ви молим за помощ. Трудно ни е, да ви накараме да погледнете сериозно на тази сума. . Но трябва да бъде сторено.Аз съм сигурен, че в България има добри хора.  Аз съм сигурен, че ако 1200 човека, дадат по 1 левче, Ени ще се оправи. А ако има нещо в което съм по-сигурен от това, е че Ени ще остане приобщен към обществото, а усмивката ще остане на лицето му още дълги години.  Защото вие, сте добри хора. Помогнете ни! Дарете това дете с топлината си. Знам, че го можете.

Ако все пак съм успял да ви трогна поне мъничко, можете да дарите за Ени, като се свържете с Центъра по Дислекция в гр. Русе, чиито атреc можете да намерите ТУК  , или като се свържете с майка му- Нонка на имейл адрес: nonka_e@abv.bg 

И малко лично, като излезем от този стил. Искам да ви помоля, хората от блогрол общественоста, хора, които ме четат, и които аз чета. Моля ви, публикувайте тази статия и във вашите места. За ден два. А може и за повече. Това дете, наистина има нужда от нашата помощ. И НИЕ ЩЕ МУ Я ДАДЕМ! Всичко зависи от нас…

Не беше особено весела седмица.  Започна с абсурдното контролно по Дискретни Струкутури. Не че беше абсурдно. Просто не всички сме умни и сме се занимавали с графи и Мрежи на Петри, толкова колкото негово Високо Преасистенство. Но това разбира се не попречи на последния да даде на контролното доста по-омотани задачи от колкото сме решавали на упражнения. Ей тоз университет… Ама свикнато е де. Абсурдите валят. Кап-кап. Минахме и през контролното па Предаване на Данни. Там пък със всичка сила звучи поговорката- Когато котката я няма, мишките танцуват. Котката да се превежда прословутия професор Радев, за който сме чували само митове. И то доста добри. А  под мишките- асистентите, които ни водят в момента. Всъщност, тази година, това е най-омотаният предмет.Никой не е сигурен в това, което иска.  Един пресен пример. Седя си аз на втория ред, и изведнъж осъзнавам, че трябва да сметна колко е 255 на степен три. Респективно си решавам, че ще загубя доста време, ако го смятам на ръка. При което поглеждам единия от асистентите, който седеше до мен застанал абе точно като някой палач. Само ятяган му липсваше. И така плахичко питам- така и така може ли да си сметна нещо с телефона. При което той вика добре. Вадя си телефона и 3 секунди след това главния асистент (дето сега е шеф), започва да ми крещи как съм можел да посмея аз да си извадя телефона… Да ви се не видят и кординацията и чудото. И като капак на всичко, в четвъртък разбираш, че доц. Билчев бил починал. Наистина хич не беше весела седмица. Въпреки, че времето е от това време, което обожавам. Нито е топло, нито е студено. Идеално за разходка. Спомням си, че когато бях още в гимназията, пътят ми  гледаше изцяло на изток. Беше красиво да вървиш право срещу изгряващото слънце.  Е, и на моменти заслепяващо. Но да наблегнем на красиво. Най-хубаво обаче е да се разхождаш под пролетно-летен дъжд.  Това не е обикновен дъжд. Топъл е. Обнадеждаващ. С дъх на ново начало, и аромат на усмивка. Е, разибар се, за да усетиш това, трябва да си свалиш очилата. Иначе към аромата на усмивка, добавяме и визията на огледалото ти в банята, след дълъг и горещ душ. Но това са подробности. Нека си пожелаем една усмихната нова седмица, ухаеща на… кокос. Защо пък не? :)

А ето нещо, което звучи като Изгрев

Знам, че е странно. Не съм сигурен от къде да започна. Това е може би един от най-видните русенци. Поне според мен. Нямал съм кой знае какви допирни точки с него. През първи курс ми водеше математика.   Той беше един страхотен човек. Уникален по себе си. От него струяха искрени добродушие, и чистосърдечност. Нещо, което съм забелязвал в малко хора.  Никога няма да забравя, колко запалено водеше лекциите си. Включително и прословутото “мушване” и “пъхване” под диференциала.  Никога няма да забравя, и как ми стисна ръката след изпита. И как ми написа 5, при положение, че бях за 4… Странно е, как човек, с който си имал толкова малка засечка, може да остави такова дълбоко впечателние в теб. Но той го направи. Не може да се обясни точно. Излъчване. Най-готиния даскал в този университет. И си отиде…
Почивайте в мир, доц. Билчев, Вие бяхте Човек.

Имаше един компютър. Беше в бяла кутия. Първият ми по-истински компютър. Годината беше 2002, беше по Нова Година.  Или пък не? Връзките в стил ала о, колко прочувствено нещо си написал в блога си. Оу, колко много чувства бликат от теб. Толкова си объркано. Толкова.. Искам да те хвана за ръка, и да те издърпам. След това да се приближа до теб,да се взра в дълбоките ти очи, да те погаля,  и да те целуна. Мога да ти дам всчиката любов на света. Стига да си я поискаш. Фел романс. Адио амиго. Viva irony! Victory sarcasm! А пък днеска, реших просто да седна на оградата на едно основно училище. След малко звънецът би, и дворът се напълни с разни 13-14 отворковци, които пушеха цигари. Лапетия. Седми клас. Едно вдишване, десет плюнки. Лапетия 15-16 годишно. Седят на пейка, и си пушат  трева. Парк. Дейба. И после що били тъпи. Времената са тъпи ве. Ние сме си умни. Най-умните. НАй-готяните. Ние сме новото поколение. Пушим, пием, друсаме. И после се фукаме. Виж колок е яко! Виж колко е хубаво! Виж, виж, виж! После ще станем големи. Но на какво ли ще учим децата си? Кви деца ве?! След малко покрай мен мина дебело хлапе, на което подсвирнаха подигравателно. То не палеше. Баси, видях себе си.  Някога бях оня шибан аутсайдер. Или пък не?
Айди стига толкава глупости. Звънецът отново би, и дворът се опразни.  Време беше да вървя… Или пък…

Честити 18,  Мълчаливке. (: Радвам се, че те познавам, и че пак си тук. Рядко говоря с малко думи. Но за теб са достатъчни 5- Напред, Прегази, Усмихни, Достигни, Докосни. Epical ;)