Живеем в него. Той ни създава, той ни направлява, той е архтикетът на цялото ни битие. Страх от евентуални последици. Страх от бъдещето. Страх от идеите, страх от развитието. Страх от новото. Да застанеш. Гледаш и очите ти казват- страх ме е от теб. Страх ме е от това, което искаш. Страх ме е от това, което можеш да направиш за мен. Страх ме е от плановете и от очакванията. Без да осъзнаваш, колко ми е коствало да ти кажа това и че не само теб те е страх. Писнало ми е да пиша за теб. Писнало ми е да разсъждавам над въпросите, над безкрайния цикъл без условие за изход. А цялото съществувание се гърчи в агония за един “break”. Писна ми да отричам. До гуша ми дойде да разсъждавам и да се мъча да направя каквото и да е.
Днес видях оная мацка, дето ми се правеше сумати време на развален грамофон, да се разхожда ръка за ръка със същия тоя умник, който я беше забърсал преди 4 години, после я заряза, защото замина, после пак се върна и т.н. Не че ми е работа, но ми дойде една странна мисъл на ума. Всичките вие си имате по един шибан палач. За който винаги сте готови да направите всичко. Независимо от времето, независимо от мястото и цената. Всичко. А всичко останало е прах срещу вятъра. Преход. Беш ли го и психология… А след това разбира се, той пак ви преебава. И започваме отначало.
А аз постепенно се превръщам в шибан програмист. Искам да бягам някъде далеч от тук.
Това е песента от миналия път. Мухаха :Р