Моментът настъпваше. Бавно, но сигурно. Всеки звук, издаден от часовника, предателски я приближаваше точно до този момент. А как обичаше този часовник. Някого той й го беше подарил. “Да измерва времето, прекарано заедно”, беше казал. И тя наивно му повярва. Два дни по-късно, той си тръгна.От тогава минаха близо две години, и всяка мъчителна секунда беше измервана от този часовник- безмилостен, и жесток. И дори тук, в края на дните й, той продължаваше да тиктака, със душевадна прецизност. Тик-так, тик-так. Тя знаеше едно- все още го обичаше. Но знаеше и друго- той никога нямаше да се върне. Беше го страх. Нея също. Застанала на парапета. Долу всички изглеждаха толкова мънички. Дали някой виждаше красивото, и изтерзано младо момиче, на покрива?
D.V.D.
* * * * * * * * * *
Беше слънчев майски ден. Този ден беше необичаен. Улиците бяха по-оживени от всякога. Разбира се, никой не осъзнаваше, че се случва нещо нерезво. Само малкото птиченце, което всеки ден наблюдаваше града от едно клонче усети, че ухае на вечна любов. И запя своята меланхолична песен.
И така без още миг колебание, и тя скочи с мисълта, че ще открия любимия си в отвъдния свят… И вече не усещаше нищо.. даже и тиктакането на часовника. А той по чудо оцеля, защото беше верен приятел на времето. Така то щеше да продължи да измерва моментите през което те щяха да бъдат заедно, но не тук, не и сега.. В някой друг свят може би…
Дъгичка