Nemo`s Gate

Седя си. Тук. В тази прашна стая. Затворен. И си мисля за смисъла на живота. И има ли такъв изобщо. Поглеждам през прозореца. Светкавица. Наострям уши. След светкавицата винаги следва гръмотевица. Те всъщност се случват по едно и също време. Но информацията за тях достига в различни интервали. Първо светилната, после звукът. Ето го и него. Гробната тишина е раздрана от небесния вой на хиляди обречени души. Кап- кап. Неизбежното започва да се случва. Небето плаче. С едри, студени и чисти сълзи. Сълзи, които срещайки земята се  превръщат в  мръсни и кални ручеи смрад. Безмилостните реки от черна кал  помитат всичко пред себе си. Краят им е предизвестен. Дълбоко под земята. В зловонния канал. Бягам! Не заставам на пътя им! Но… аз също съм обречен. И въпреки това крача! Крача бодро под студения есенен дъжд. Защото те виждам. Точно там. На края на последния сив и намръщен облак. Ангел. С разперени ръце. Истинска ли си? Чакаш ли ме? Ще успея ли да те достигна? Нощта отново става ден. За секунда. Небето пак изкрещява. Но аз знам. Ти си там. Чистата. Истинската.  Теб, на която подарих моето сърце. Пази ми го. Аз идвам.