Nemo`s Gate

Случи се толкова отдавна. В една тъмна нощ. На края на едното, в начоло на другото. До старото барче, което сега беше мебелен магазин. Преди това беше компютърна зала. Още по-назад? Нямам представа. Странно е, как когато изникне нова сграда, или предназначението на стара такава се смени, трудно си спомняш какво е имало там. Когато магазините се разместят, когато на мястото на поляната, където си ритал топка като дете изникне огромен, безчувствен и студен блок, ти някак забравяш какво е имало под него. Какво е съществувало преди.  Хората казват, че трябва да се живее само за сега. И не трябва да се връщаме в миналото.  Но ако не го правим, от къде ще знаем какви сме? От къде сме дошли? Каква е целта ни?

Имаше едно момиче. Което беше по-специално от всички други. Всъщност имаше три такива. Сякаш си говорим за титла. Наредете се на опашка да ме тормозите. ;> Когато титлата се оваканти, идва нов притежател и гордо окача пояса на мъченията около кръста си.  Имаме нов шампион. ;>

Да чакаш в една самотна нощ, в която виждаш само пълната луна. С трепет в сърцето. Нещо неопределено. Далечно. Не зная как изглежда. Не знам даже дали е човек. Но го чакам. Споделената взаимност. Далеч от еднопосочната клопка в която съм затоврен. Далеч от душащото чувство на отачяност, което ме е завзело.

Тази нощ те сънувах.
Беше странно.

… или да живеят социалните мрежи!

Да живеят! Вечна слава на тях. Вечна и неугасваща почит към “гениалната” идея да се предостави властта на всеки един малоумен тъпанар да обяви на света, че е пръднал.

Да пребъде най-яката форма на комуникация- Негово Високопреидиотощейшество Фацабока. И нека си слагаме снимки как се кефим, пием, чукаме на поразия и сваляме поредната шибана празна бройка, чието име надали ще запомним . Но ще го направим! Нека живеем! Нека ходим по съмнителни заведения, да се наливаме със странни неща, а на другия ден да разказваме- ау ако знаеш как се напих… А как съм се прибрал/а… И после се събудих с нещо странно в леглото. Пак че си се събудила. Гении народен.

Нека да пребъде и тиутър. Квото и да беше това. Защото ако извратената идея на фацабока до някъде я разбирам, то това “творение” на природата колкото и да си напъвам малкия мозък, не мога да го схвана.  Едно време имаше само IRC. И хората бяха доволни. А всичко се препълни. Препълни с идеята някакви празноумни мацки да си показват циците по интернет и някакви пичове с обиколка на бицепса обратнопропорционална на умствения им капацитет, да минават за мачомееен. И после ако случайно ги видиш ей така да се разхождат на улицата- Цицорана Разтворикракова и Бицепс Големоумников си казваш- ааа е те тва е. Бъдещето. Бъдещето стъпващо върху чалга,  коланчета вместо рокли и празни , но влажни погледи.

И ще питаш какво общо има това със гениалните социални мрежи? От къде да знам?! Но едно ще ти кажа- за да се ръгенш на някакво място в Интернет, да си публикуваш информация за рожденните петна и за това къде те сърби и защо аджеба не се чешеш там, а и като гарнитура да сложиш една доза снимки, показваща колко си яко мацка или супер пич… Ето това е върхът на интелигентността.

Вчера говорих с една приятелка. И тя ми каза- днеска правим с моя приятел един месец. Ама ние излизаме от повече де, но на тая дата се обявихме във фацабок. Да се смееш ли, да плачеш ли? Работата е уникално зле. А тъжното е, че стремглаво вървим все по-надолу.Където новината, че си пръднал, може да обиколи света за няколко минути.  Да живеят лютите чушки. Ароматът.

Шах. Ако помниш какво изобщо означава това. ;>

Действителността е малко тъжно понятие, блестящо със своята реалност.  Понякога я мразим. Често се чувстваме изгубени. Не знаем как сме попаднали в нея. И как можем да я променим. Чувстваме се като свободен електрон, откъснал се от атома си по някаква извратена прищявка на природата. Какво ли е да си атом? Да се рееш без цел. Да не знаеш какво точно правиш и защо го правиш. Меланхолията на поредния глупав и безидеен ден.  Най-тъжното нещо, което съм виждал през живота си, беше малко и болно треперещо птиче, което лежеше в гнездо от памук и умираше. Погребахме го точно преди една седмица. Не съм смятал, че на тази възраст е възможно да ми се доплаче. Но се случи. Зачудих се, дали е осъзнавало какво се случва? Или просто  заспа, отдавайки се на вечната безчувствено студена прегръдка на неизбежното? Никога няма да разберем със сигурност. Някой каза, че смисълът на живота бил да умреш. Според мен смисълът е достатъчно много пъти да избегнеш смъртта преди да я приемеш. Но в крайна сметка, всичко свършва там. Сам, безпомощен, неможещ да направи абсолютно нищо по въпроса. Рано или късно се превръщаш в парче месо- поредното угощение на червеите. Зловещо е. Да слагат цветя на гроба ти, а няколко метра по-надолу червеи да глозгат остатъците ти. Но това бил кръговратът. Винаги съм вярвал, че след смъртта, същността ни се запазва в сноп електро-магнитна енергия. Или някакво лъчение. Ползващо тялото просто за транспорт. Готово да заеме ново такова. Хората го наричат душа. Имат ли птиците душа? Тази енергия, само в тела на хора  ли използва? Запазват ли птичетата същността си и след смърта? Твърде много въпроси, твърде уклончиви отговори. Остава ни просто да вярваме. Колкото и глупаво да звучи като идея, съществуванието ни се крепи върху определени вярвания и схващания. Неща, които сме приели като аксиоми. И за които ни е страх да се замислим… Вярна ли е логиката, която си градим на тяхна база? Кой ще посмее да изложи аксиома на съмнение. Това е все едно да свалиш опорните греди на една къща. Всичко ще се сгромоляса върху главата ти. Да живеят идеите. Слава на идеалите. Мир и вечен покой на теб, песнопойче…

Веднъж на две седмици. Колко ли да съм изпаднал. А някога пишех по два пъти на ден. Може би вече нямам какво толкова да кажа, защото животът ми стана твърде скучен. Или може би точно обратното. ;>
Исками се да си оправя зъбите. Някой ден и това ще стане.  Един мъдрец един некадърно сглобен от старата ми зъболекарка и един, който сега се обажда и иска да се чуем.  Някак си не съм особено голям фен на идеята. Но кой ли ме пита?
Скоро ще отида да си взема една mp3-ка, защото  никой не се отзова на обявата ми, че търся яки мацки да ми теглят колата. Бях безкрайно зачуден от това. Но как да е. Взимам си мъпътри,  слагам си го на ушите и се преобразувам отново в пешачно превозно. Бензинът вече гони 2.80 на литър. Това е просто брутално.  И доста изкуствено, след като в някои страни струва по 7-8 цента на литър.  Да живеят лицензите, акцизите  и амнайсехилядите процента надценка.  Е, има си и добра страна де. Някои хора ще спрем да караме, респективно въздухът ще стане малко по-чист…. Или пък не.  Времето ще покаже. Но едно е сигурно- яко криза, смело напредваме към идеята за инфлацията.Някак си вече започвам да виждам момента, в който един хляб започва отново да струва 500-600 лева, както преди 15-тина години. И пак- времето ще покаже. Въпреки, че честно казано не съм оптимист.  То ми е присъщо. Някак си виждам как съвсем скоро САЩ и Иран ще се сдърпат, ще се взриви нещо ядрено, а от Иран ни дели само едно Турция. Реално дори и просто САЩ да ударят прословутите ядрени обекти, то пак ще се отдели радиация.(естествено никой не го споменава) Но пък какво ги бърка тях? Нали са надалеч. Ние простите да го ядем. Някак си не вярвам обаче Иран да има ядрено оръжие.  Може да съм твърде лековерен, ама и Либия нали беше пълна с биологични оръжия? И к`во се оказа? Че не е баш така. Всичко идва от тъпия петрол.  Светът е на крачка от тотална война.  А оцелелите ще ловуват из горите и ще палят огън по поляните. Трудно мога да повярвам, че след една ядрена война, нещо ще оцелее де. А да пази Господ, точно това се задава май… Така сме създадени- с идеята за самоунищожение. Тъжно е. Защото бас държа, че на повечето от нас ни се живее. Но както историята неведнъж е показвала, ние простите хорица ще паднем първи… Да живеят пишкомерите. Защото в крайна сметка всичко опира до едно- на кого му е по-голям. Вземете се кастрирайте!

Преди много време…

Намираше се от тъмната страна на колата. Там където,винаги когато погледнех исках да видя теб. Но ти никога не беше там. С изключение на тази вечер.  Чувствах  празно. Странно. Най-сетне знаех кой съм и защо съм тук. Съзнанието ми беше чисто. Нежната синя светлина, идваща от запалката придаваше странна романтичност на обстановката. Но тя винаги е била там. И винаги обгръщаше по неповторим начин красивото ти лице. Започна песен. Тази песен. Ти наруши една традиция.  Това не беше хубаво. Обичам малките ритуали с важните хора. Завършеността на една вечер се криеше в това да сме под дърветата и да гледаме звездите на онова място, което кръстих нашето. Но изведнъж осъзнах- аз го нарекох. Ти никога не даде точно мнение по въпроса.  И все пак, в една вечер на илюзии, каквато беше тази, индиговата картина на нашия блян, трябваше да бъде нарисувата точно. Хармонията, която чувствахме… или може би която аз чувствах. Когато можех да ти дам звездите и луната. Когато дъждът зависеше от усимвката ти, а слънцето бе светилото, което следваше очите ти.

Истинноста на една фантазия. Илюзията, пречупена под безбройните призми на нашата собствена безидейност..  Да мислиш, че искаш нещо… Колко е жалко. И далечно. А точно под Изгрева, слънцето е прогорило върху сухата земя  вечната анатема- там  пишеше: обичам те.