Тръгваш. Напред. Вървиш. Напред. Бягаш. Напред, и все напред, и напред, и пак напред, и НАПРЕД! Вълшебното на утре-то, е че все още не се е случило. И не можеш да знаеш със сигурност, какво точно ще ти донесе то. Едно обаче е сигурно- посоката ти е точно към това Утре. Вчера? Това е чаровното, меко изпълнено с опияняващо ухание място, от което идваш. Например онази вечер, когато бяхме седнали на една пейка, бяхме се хванали за ръце, аз те гледах, и се усмихвах. Ти ме попита защо се усмихвам. Аз въздъхнах. Усмихвах се на моята странна, лишена от смисъл логика, която безпогрешно те свързваше със една мечта. Навън беше студено. Студено и сиво. Но това нямаше значение. Нашата малка, цветна пейчица ни топлеше. Светът е карисв, когато ти си наоколо.Вчера. Приказката, която те приземи в опустошеното днес. В което небето е празно. В което теб те няма. Тук е мъртво. Раздиращо. Раздробено на атомчета, блъскащи се безцелно, отчаяно търсещи единството на цялото… Тази приказка ще те изхвърли на бреговете на далечното и смразяващо утре. Нещо което сега не можеш да си представиш… Но….. Може би някъде там, сред океана от безплодни емоции, ще има малка, топла и цветна пейчица…
Има голяма, масивна и безчувствена стена. От едната й страна е Тя… От другата- Той. И никой не знае какво има отвъд. Не е ли жалко това? Винаги ще ги виждаш отстрани. Две безлики сенки, отчаяно се стремят една към друга. Търсят цвета в деня си. Магията на това да почувстват нещо различно от лепкавия студ на една зловеща нощ. Идеята, с която могат да станат плътни същества. И да вкусят от насладата на морския бриз, гальовното докосване на две сплетени ръце, Изгрева? Тишината е нарушена. Те плачат. Красив, нежен плач на две същества, които не са от нашия свят. И никога няма да бъдат… Но…
Стига ти толкова гледане. Омръзна ти. Имаш по-важни неща да правиш. Например да се блъскаш в твоята лична голяма, масивна и безчувствена стена, с надеждата, че някъде там… някой прави същото…
Заспах късно. Сега е отново късно. Беше преди много години. Боря да се откъсна от сладките окови на съня, който ме влече все по-надолу и по-надолу. В един момент няма да мога да се събудя. И го знам. И ме е страх от това. За това водя тази битка. Неравностойна. Психически неиздържана. Грешна. Битката за това да съществувам. Те някога казаха- ти си твърде опасен за да съществуваш. Затвориха ме в тази стая с четири стени и без лъч надежда. И аз спя. И сънувам. Все едно и също. Сънувам нея- огнената принцеса на моето (не)битие. Моята светлина. Моят трепет. Моята единствена и вечна любов. Жената, която погубих в отчаяниянието си. Убиец- казаха те! Неконтролируемо истински. Животински. Непринудено. Естествено. Природен закон на моето съществувание.
И сега… Аз спя. И знам, че не трябва да се събудя. Знам, че нямам правото да го направя. И въпреки това, всяка капка от моята истина се бори за да отворя очи отново. Пази се от нощното небе… и от създанията продещи в него…
Там.
в тихия ъгъл на своите емоции,
я виждаш - светка нежно,
красиво,
гальовно.
Измамната светлина на светулка,
не бе светулка.
Тази що зовеше “Обичам те”,
и гузно гледаше встрани.
Тази що ти искаше,
и даде й всичките истини.
Тази що ги взе с готовност,
и в огъня ги хвърли.
ПЕПЕЛ! ПРАХ!
Огънят на твоя блян.
Безмълвното нейно аз.
Да преоткриеш стар албум.
И нов да го назовеш.
В една празна стая,
обитаванa от отдавна невиждащи очи…
Имаше някога една клетка, която висеше на един простор. В клетката имаше две красиви, малки птиченца, които всеки ден огласяха света със своите весели песни. Всеки, който ги чуеше, за миг забравяше тревогите си, и се заслушваше в тази приказка. И се усмихваше. И после продължаваше по пътя си с нова искра.
Никой обаче не си даваше сметка, че в действителност песента беше жална. И защо ли да си даваме? Когато чуем птиче, винаги се сещаме за нещо весело. Така са ни програмирали годините. А тези две птиченца, не пееха. Те плачеха. Плачеха за това, че бяха в затвор. Плачеха за това, че не можеха да летят като другите птиченца, а само подскачаха от пръчица на пръчица. Плачеха за това, че никога няма да могат да си свият гнездо, и да отгледат други малки птиченца. Плачеха за несбъднатите мечти, и скритите копнежи за… има ли значение всъщност? Дали някого го интересуват две бедни, малки и затворени птиченца?
Имаше някога една клетка, чиято вратичка беше забравена отворена от едно малко момиченце. А долу в нощта безшумен и тих, лукаво се облизваше старият котак. Техният първи и последен полет…