- Не съм писал монолози на огледалото от 3, а може би 4 години…
- О, той не бил писал…
- Струваш ми се познат.
- Защото глупако глупав тогава, когато написа последния монолог, аз бях пред огледалото, а не вътре в него. Тогава се оплаквах, че приличам на плужек…
- Значи добре е станало, че си се скрил там.
- … млъкни. Идиот. ТОгава се оплаквах, че приличам на плужек. Сега обаче, като те погледна, разбирам че понякога когато си мислиш, че си на дъното.. се оказва, че имало и поддъново ниво.
- Поддъново?
-Поддъново.
- Смели думи за едно най-обикновено отражение.
- Ти си отражение.
- За кого точно се мислиш?
- Аз съм ти.
- Кой аз?
- Този, който беше силен. Стабилен. И истински. Всъщност, знаеш ли?
Нямахме таблети, нямахме компютри, нямахме телефони.
Ритахме топка, карахме колела, играехме на стражари и апаши, на криеница, на обущар, на шмайзер, на стрелички, на царю честити, на федербал… И си мечтаехме да станем големи.
Ходехме на училище. С досада. И не винаги. И си мечтаехме да станем големи.
Пишехме си домашните. С досада. И не винаги. И си мечтахеме да станем големи.
Когато паднехме и ожулехме колената ни беше страх. Защото знаехме, че у дома ни чака родител, който щеше да ни затисне в банята, въоръжен с армада от щипещи препарати, с които да ни промие. За това, когато паднехме, сядахме на детската площадка и обсъждахме до колко е удачно да се подлагаме на това. В повечето случаи, решението беше свързано с вода от близката чешмичка и неизбежно забрала рана. Но на забралите рани се слагаше риванол, а той не щипеше.И мечтаехме да станем големи.
Карахме колела. Играехме на автобуси.. А ако имаше някой без колело, го оставяхме на детската площадка и играехме на монтьор. Представяхме си, че колелата са коли и ги водехме при него да им “поправя” карбураторите. Защото знаехме, че колите си имат карбуратори. И мечтаехме да станем големи. За да си имаме истински коли с карбуратори.
Ритахме топка. Гонеха ни ядосани чичковци. И отивахме да ритаме в детската градина. А когато счупехме стъкло, още преди парчетата да паднат на земята, нас вече ни нямаше. Жалко за топката. Тя падаше жертва на ситуацията.
А, понякога топката отиваше на някой покрив, а ние се катерехме по всевъзможно глупави начини, за да я достигнем. И я достигахме. А след това се чудехме как да слезем.
И мечтаехме да станем големи.
Катерехме се по дърветата. Играехме на космически кораби. Падахме от дървета. Влюбвахме се. До колкото един десетгодишен може да се влюби. И мечтаехме да станем големи. За да можем да се влюбим наистина.
Зад блока чертаехме писти с тебешир. Играехме на колички върху тях. Това пречеше на хората да минават , а бабата, чиято тераса беше над нас изливаше кофа вода върху пистата и ни се караше, че шумим. Пистата беше изтрита. Оттегляхме се и мечтаехме да станем големи.
През зимата ходехме на пързалка. Падахме, удряхме се, ставахме. Замеряхме се със снежни топки. А когато счупехме някой прозорец… бягахме уплашени наравно с вятъра. И мечтаехме да станем големи.
… обаче едно предпочитам, да стана да стана голям …
Сега сме сами.
Ходим на работа.
Вършим си домакинската работа. С досада. И не винаги. И мечтаем отново да сме деца.
Когато паднем и се нараним, се промиваме. Понякога се налага да си поставим и ваксина за тетанус. И мечтаем отново да сме деца.
Караме коли. Когато колата се счупи харчим пари за да я поправим. И си мечтаем отново да сме деца.
Когато счупим нещо, оставаме на място и го поправяме или плащаме. И мечатем отново да сме деца.
Влюбваме се. И разочароваме хората. И мечтаем отново да сме деца.
Сега детската глъч в единствения ни почивен ден ни пречи. И мечтаем отново да сме деца.
През зимата ринем сняг. И правим пътечки около блока. И мечтаем отново да сме деца.
И мечтаем отново да сме деца…
Хей. Помниш ли, когато искахме да пораснем? А знаеш ли, колко глупави сме били…
Това пише на малкото листче, небрежно сгънато и прибрано в джоба. Понякога то запява. И усещаш, че е там. Поглеждаш го- старо, пожълтяло, носещо топлината на отминали дни, заредено с енергията на друго време. Спомняш си за нея- която ти го написа. С надеждата, че един ден ще се промениш и ще я потърсиш отново. Зачудваш се- колко ли глупава беше тя? Хората не се променят. Ние сме това, което сме. Дали? Вярата й в теб те кара да мислиш отново и отново, да прекарваш дълги безсънни нощи, разсъждавайки над това, как е възможно някой да прави това. Ирационално. Далеч от представата за танц по водата, безцеремонно гмуркайки се в най-мрачните и студени кътчета на съзнанието ти, тя отдава от нежната си топлота. И прожекторите безмилостно се насочват към малкото, тъмно ъгълче, където си се сгушил, мислейки че си в безопасност. Дочуваш мелодията:
-Стани, любими. Аз съм тук за теб.
Неуверено подаваш трепереща ръка. Грубата ти плът гальовно допира копринената й кожа. Тя отново е тук. А ти отново ще я предадеш. Възхитен от безкрайната упоритост, опиянен от решимостта, породена от нещо, което тя вижда….. а ти не проумяваш. От далечината долита музика. Две голи тела се срещат във вихрения танц на две безсмъртни, умиращи души, гърчещи се в безкраен агонизиращ цикъл на дълбок вселенски екстаз, който не можеш да отхвърлиш. Но не можеш и да задържиш.
Светлина. Ярка. Безконечна, водеща Там. Ироничното нещо на любовта е, че понякога я осъзнаваш твърде късно.
Оставяш цветята на гроба й. Две бели кали - любимите й.
Сгъваш небрежно листчето и го поставяш в джоба си. Вехто, старо и избледняло. До следващия път, любов моя.
Бродеше в черното небе. И ходеше по намръщените облаци. Понякога крещеше. Когато беше тъжна, вън валеше. Когато се усмихваше, слънцето разкъсваше облаците и ни даваше топлина. Мисля си, че ти си слънцето. И луната. И звездите. Всичко, без което не можем.Без което аз не мога. Ти, далечен блян. Недокосната мечта. Кошмара в синята нощ и усимвката в червения ден. Лилавата принцеса, единствената. Неповторимата. Идеалът. Непроменимият образ на Вечността. С коси по-нежни от шепота на вятъра, с очи по-дълбоки от океана. В цвят кафяв. А когато отвори уста, замираш, опиянен от нежната мелодия на гласа й. Обичам те. Винаги ще те обичам.
Проблемът на идеализираната жена. Може да има мустак. Но ти не забелязваш.Може да е дебела. Но има ли значение? Може да стане дебела. Е и? Може да дефектна, но на теб не ти пука. Всъщност, такава жена- няма. Тя е като онези образи, минали стотици обработки на фотошоп, изглеждащи нереалистично гладки и нежни. Съзнанието на влюбеният идиот е нещо доста по-силно от фотошоп. Но ти нали си пич, носиш се на крилете на лИбовта. Опиянен си. Несподелена любов. Споделена любов. Полусподелена. Изчукана ако щеш. Все е любов. И ти винаги виждаш нейно Величество, Идеализираната Жена. Защото я обичаш. Защото аз не мога да си наложа какво да чувствам и какво не. Казвам аз, защото на теория е възможно да съществуват хора, които могат. И така, игнорираш недостатъците и виждаш само Лилавата Принцеса. И така… Въпросът е, всъщност… Има ли нещо лошо във това? Не. Само ако Лилавата Принцеса вижда зелен кон, яхнал червен принц, препускащ в галоп срещу нея. Примерно.
Където N може да бъде положено. За да докоснеш някого душевно, не е задължително да си го виждал лично. Не е и задължително да го желаеш в любовен аспект. Или казано типично в просташки стил- туй че има цици, не значи, че има цици. Нещо, в което не вярвах. Имало едно време един оптимист, твърдящ, че има три пишки. И един женски идиот, на която й беше писнало от простаци. Една вечер, оптимистът по незнайна причина разказа за първата си “любов”. Нещо в женския идиот се пропука. Тя се сети за … неопределеност. И реши да разучи. По-късно се оказа, че оптимистът, всъщност не е точно оптимист. А пишките не са три. Тя тържествено обеща да пази тайната му. И въпреки ,че беше толкова далеч, оптимистът я чувстваше толкова близо. Географското разстояние беше обратно пропорционално на близостта. Нямаше нищо сексуално. Имаше чисто приятелство, породило се по такъв странен начин. Постепепенно, идиотът се промени. Тя беше Исси. Оптимистът стана Жълт. Много нощи те чакаха заедно птичките да запеят. А те никога не пееха едновременно. При Жълти винаги нещата се случваха един час по-рано. Тя се оказа “летящ човек”. Което беше хубаво. Но тези й убеждения категорично отхвърлиха предложенията на Жълтия да изкарват пари с “гадаене” на бъдещето. (: В крайна сметка се оказа, че Исси не е кучката, която иска да виждат. А прекрасен, нежен и кьопав човек. (: Никога не съм предполагал, че това може да се случи в действителност. Но то се случи. Сега тя е по-близо. Географски. Законите на обратната пропорционалност. Бариерите на отдавна допуснати грешки. За Човеците с главно Ч.