Светът е изроден. Някои казват, че ще свърши на 21-ви декември. Може би наистина трябва да се случи. За да се сложи Край на този Абсурд. На тази миризлива, вуняща дупка, в която се намираме всички. Където проблемите не се решават, а се подминават. Където висшата цел е да нараниш. Да унищожиш. Да насилиш. Никога да не си благодарен на това, което имаш. Да не осъзнаваш какво точно се случва. Да го пускаш с лека ръка да си отиде. Оставяйки го да умира. Бавно. Гърчейки се в предсмъртна агония.
Не съм убеден, че искам да живея в такъв свят. Може би възпитанието ми да уважавам другите, е грешно. Може би за да се впишеш в обстановката, трябва да си един истински пръдлив непукистичен задник. За съжаление, не мисля, че съм това. И може би точно този факт ме възпира от нормален личен живот. Който никога не съм имал. И никога няма да имам. Явно просто не съм добър в това. Сигурно обаче има други неща, които мога да правя добре. Например да съществувам. Някак си.
Винаги съм мразел работата в екип. Защото сам мисля по-добре. Най-вероятно това е съдбата ми. Която не съществува.
Навън вали сняг. Колко го чакахме. Но улиците все още са кални. А в мръсните канали, се крият Тайните на нищожния и жалък живот, който водим. Живот, който не може да се нарече живот. Колко материални сме всички… И колко много ни е страх от Истината. Колко е грозно да наречеш лилавото - лилаво, а червеното - червено. И накрая се сбиваш с някоя стена. Защото те е яд. Яд те е на този странен свят. Който не разбираш.
И въпреки това, благодаря на г-н Николов и г-н Димитров, които преди 5 години имаха нужда да си сцепят връзката.
Понякога си мисля, че трябва да спра да правя опити.