Добро утро в тази иначе толкова “слънчева” неделя. Слънчо още го няма. Навън е мрачно. До Края на света остават няколко дни. А аз трябва да ходя на упражнения. Цял ден. В неделя. Странно е как в 7 и 10 все още няма слънце. Спомням си през лятото, в 5 часа сутринта вече беше светло. Обожавам. Рано сутрин. Много рано. През лятото. Когато е светло. И въпреки това, всичко спи. Можеш да излезеш вън и да се разходиш. А в пустотата оттекват само твоите стъпки. Наоколо няма никого. И оставаш сам. С мислите си. Понякога някое раннобудно птиченце изчуруликва. Като че ли за да подсили ефекта. Сядаш на пейката в началото на детската площадка. Заглеждаш се замислено в люлките. От едната страна трябва да са три, но винаги са били две. Пързалката. Кълбото. И още няколкото пейки. Много бедна детска площадка. Но това си беше нашата Детска Площадка. Същата тази, на която израстнахме. И на която всеки ден се събирахме. Можех да увисна от кълбото, държейки се само на крака. Или да се завъртя. Можехме да се спускаме от пързалката. С дупетата напред. Можехме да залюляваме люлките до желязо. И да падаме от тях. Със същата тази детска упоритост, с която се катерехме по старата липа. Колкото по-нагоре, толкова по-лесно. Докато не стигнеш върха. И не си зададеш въпроса- какво подяволите правя тук?!
Точно срещу детската площадка е градината. Детската градина. Сега се казва “Пинокио”. И е заградена с висока ограда. А портичката й се заключва. Преди не беше така. Всяка вечер се събирахме там, за да играем на “Обущар” (адски нехигиенична игра!), стражари и апаши, криеница. Или просто за да послушаме как поредния батко сваля поредната кака, дрънкайки на китарата си. Спомням си дюлята - най-прогнилото, но и най-забавното дърво на което можеш да попаднеш. Имаше три нива и на всяко от тях имаше клони, като че ли расли и оформили се само за да сядат детски дупета на тях. Спомням си басейна. В който би трябвало да има вода. И в който никога не е имало. Спомням си, как засилвахме колелетата, и скачаме по стълбичиките вътре и после се въртяхме. Спомням си как играехме на война. Правихме си бомби от листа и пясък. И се биехме с пръчки. Как ритахме… Как веднъж качихме топката на покрива на тази двуетажна сграда. И после и ние след нея. С две огромни стълби. От първата се стигнахме до терасата. Издърпахме втората, разположихме я на балкона и след това горе. Спомням си, как 10-тина минути по-късно, когато излизахме от градината със стълбите и топката, покрай нас мина патрулка и ни запитаха- деца, да сте виждали нещо нередно в детската градина? Защото имало активирана аларма. Спомням си как погледнахме с най-невинно-глупавтия поглед на хора, хванати на местопрестъплението и казахме- неееее. А полицаят се усмихна, събра две и две и си продължи напред. Спомням си колко бързо се омитахме от друго местопрестъпление- когато чупехме някой джам. На същата тази детска градина. Спомням си първата ми “любов”. Ако може да се нарече така, защото аз бях на 11, а тя на 7 мисля. Казваше се Нуша. (Предполагам още се казав така). Казахме си, че се обичаме точно там. В един храст точно до пясъчника. И си споделихме едно пакетче солети. И един картоф, който си опекохме сами.
Игрите на народна топка. На Шоколад. На шмайзер. На дама… На колички. Спомням си как си чертаехме писти с тебешир пред блока. А гадната съседка, нарочно изливаше кофи с вода отгоре, за да ни ги изтрие. Но ние си ги повтаряхме. Как играехме на най-бруталната игра, която наричаме “Гладко”. Целта беше да се движиш само по гладките страни на асфалта и тротоара.
Спомням си… толкова много неща. Но… небето вече избледнява. Птичките не пеят. Зима е. И е толкова студено…
декември 16th, 2012 at 14:56
студът може и да бъде уютен. усмихни се.
декември 16th, 2012 at 15:18
Аз се усмихвам. Просто ме прихвана меланхолия сутринта.. ;>