Меко,
Инатливо
Малко,
Интересно,
Естествено,
Мило,
Итниско.
Единствено
Момиче.
и.
Вечер, когато се чувстваш сам. Вечер, когато се чувстваш безидейно. Когато тъмните сенки от нощта настъпват към теб- безмилостно, бавно, и жестоко. Когато те обземат най-мрачните чувства. Когато нищо не е както го искаш. Или усещаш, че нищо вече не ти остава. Падаш стремглаво надолу. Сам. И далечен. И тогава, когато всичко е изгубено, усещаш нещо. Нещо идващо. Нещо неизбежно. Нещо като песен. Нещо като частица от нея. Тогава, когато вече си се предал, в нощта изведнъж проблясва ослепително ярката светлина, осветяваща небосвода. Със своята непринуденост, свежест. Със своята нова усмивка. Някога тя ти даде шанс, да се докоснеш до част от нейната душевност. А ти си запази този шанс. Докато една вечер… Една вечер разбираш истинското значение на думата “спасявам”. Малко от твоята светлина, озари пътя ми. Трудно те запомнят, но после не могат да те забравят.
Имало едно време еда любов. Истинска. Изпепеляваща, докосвща сърцето, сливаща се с душата… Тя била готова на всичко за него. И той за нея. И принцът яхнал своя лилав кон, и поел от там- от юга, към морето. А принцесата останала със своя захарен памук.
- Знаеш ли какво е захарен памук, принцесо?- попитал я той веднъж.
-Знам.
-Мислиш ли?
-Мисля. Кажи ми.
-Захарният памук е нещо голямо и сладко. Което се превръща в нещо малко и истинско, когато попадне в устата ти. В кристални парченца любов.
А сега си тръгваше. Всяка сутрин ставаше така. Той идваше в съня й. И точно преди да се събуди, изчезваше. Какъв лош принц… И конят му беше… лилав!
Тя идваше и в неговия сън. Със онзи отнесен поглед. С онова изражение на малко мокро кученце, готово всеки момент да каже бау. С онези нежни устни, които искаше да целуня. С онези гальовни и меки ръце… И точно тогава, когато отваряше очи… тя изчезваше. Стапяше се в нищото. Бягаше, поела към своето легло, в своята реалност… Защото… Сънищата могат да те отведат навсякъде… Но ако се събудиш, се събуждаш в твоята действителност. На твоето място. На твоето малко, сиво място, където те очаква твоето малко, двуцветно ежедневие- черно и бяло. Напред и назад. Без захарен памук през зимата, и без лилав цвят пред очите. Без красиви погледи, и без вечни спорове… И все пак вярваш… Някой ден… Може би… Вярваш. Защото само това имаш. Защото само това можеш.
Но знай, че мога много повече…
D.V.D.
Хей, здравей! Как си? Не ми изглеждаш добре. Къде е твоят отнесен поглед? Защо си го заменила с очи, в които сякаш има камъни? Да не си имала лош ден? Седмица? Месец? Няма значение. Знай ,че аз отново съм тук. И че ще съм тук. Знаеш ли колко ми липсваха очите ти? Усмивката ти. Хайде покажи ми я. Усмихни ми се! Усмихваш се нали? Чувствам го. Мога да видя усмивката ти. Дори и да не си пред мен. Мога да видя и теб. Мога още много неща. Просто трябва да ми позволиш да ги направя… Позво ли ми. Нека отново да съм до теб. ^_^
* * * * *
Нова тема.
От днес нещата ще станат различни. Имам толкова неща да ти кажа. Но понякога се чудя, има ли смисъл? Ще ти влезе през лявото ухо, ще излезе през дясното. Какво ли те бъркат теб хората… Студена скала такава. Самотно се издигаш над бурното море. Хиляди вълни се разбиват в теб. Никоя не успява да те докосне истински. Това си ти- шибана, бездушна скала. Карай напред. И ще си останеш такава вововеки.
******
Нова тема
New era has began.
Еби го ;)
Това е нещо на около две години, но пък защо не? ;)
Денят беше мрачен и подтискащ.Небето- притъмняло и намръщено, всеки момент щеше да залее улиците с кални потоци от мътна вода. Въздухът- жежък и наелектризиран, готов да пламне само от една искра.От един поглед, от един копнеж…
И той вървеше по прашната, малка, мръсна улица, изпълнен с безмислените копнежи, на нещо странно и непонятно нему.Човек, присъстващ в живота му от толкова много години. А истината, като една изпечена лъжкиня, излизаше наяве, точно сега. Когато времето свършваше, когато равносметака беше дадена. Когато идеята бе ясна, а планът неосъществим. Това го убиваше. Кап-Кап. Едри дъждовни капки започнаха бавно да се стичат по прозорците, оставяйки черни петна след себе си.В миг небето засия, озарено от светкавица, последвана от див тътен, раздиращ небосвода. Но, на него като че ли не му правеше впечателние това. Той вървеше напред, газещ през нечистите потоци, а очите се взираха в тъмнината и търсеха нея.Търсеше я, желаше я, нуждаеше се от нея.Нова светкавица, озари света. Стреснат, той загуби равновеси и падна. Дивите, мътни води го понесоха към възмездието и той нямаше сили да им се противопостави. Една единствена ръка, бе протегната, една единствена милувка бе достатъчна…
И тя каза “Да!”.И светът отново оживя,и облаците се пропукаха, давайки път на Новия живот. Весел слънчев лъч докосна красивото й гладко лице, а дълбоките очи излъчваха топлотата,на която само тя бе способна. И в този вълшебен миг, той разбра, че я обича… Че винаги я е обичал, и винаги ще я обича. Погали нежно, дългата й ухаеща на лято коса, и я прегърна силно. После устните се долепиха в целувката, която разруши всички невидими бариери, градени през годините. Раят съществуваше и те бяха в него…
DVD
Може и да е по истинска случка ;)