Nemo`s Gate

Помниш ли Numb? Излезе през 2003-та мисля. Бях седми, или осми клас.  Всъщност, за пръв път оцених таци песен, когато бях на 18 мисля… Преди това всичко, което даже напомняше лекичко за метъл, ме ужасяваше. КОето беше тъпо, защото тази музика наистина е хубава.  Една от малкото хубави песни на LP всъщност.  Другата е One Step Closer.  Тази последната ми я показа …. Еби го.  Тя си знае коя ми показа, въпреки, че надали следи тук.  Което ми напомня за първия ми блог. Бях го създал само за нея. Беше забавно. ;)  Още си се усмихвам на наивността си, като си го препрочитам. Но пък е сладък. И тя беше си направила блог. ;D Наааайс. Но както и да е. Минало свършено, недовършено време. Може би там се крие разковничето.. Недовършено. ;)  Темите от деня? Еби ги бе. Не ми се занимава с темите от деня. Но пък официално реших да си отпусна косата. Агейн. Ама тоя път както трябва. Със всичките му ташаци дето са наложителни за дълга коса. :Р Само дето има един шибан предохедн период, когато трябва да ходиш със шапка. Когато бритонът ти стърчи на майната си, и всеки косъм е избрал своя собствена посока. ;D Но пък се преживява.  Да де, за това са измислили шапките.  Би било забавно. Ще видим дали ще ми ходи ;) Е, то на мен всичко ми ходи де, ако трябва да сме честни. ;P  Да, олицетворение на самата скромност. Това е един от онези хвърчащи поустове.

А NuMb ми я показа Вики, преди може би 4 години.

See ya ;)

Моментът настъпваше. Бавно, но сигурно. Всеки звук, издаден от часовника, предателски я приближаваше точно до този момент. А как обичаше този часовник. Някого той й го беше подарил. “Да измерва времето, прекарано заедно”, беше казал. И тя наивно му повярва. Два дни по-късно, той си тръгна.От тогава минаха близо две години, и всяка мъчителна секунда беше измервана от този часовник- безмилостен, и жесток. И дори тук, в края на дните й, той продължаваше да тиктака, със душевадна прецизност. Тик-так, тик-так. Тя знаеше едно- все още го обичаше. Но знаеше и друго- той никога нямаше да се върне. Беше го страх. Нея също. Застанала на парапета. Долу всички изглеждаха толкова мънички. Дали някой виждаше красивото, и изтерзано младо момиче, на покрива?

D.V.D.

* * * * * * * * * *

Беше слънчев майски ден. Този ден беше необичаен. Улиците бяха по-оживени от всякога. Разбира се, никой не осъзнаваше, че се случва нещо нерезво. Само малкото птиченце, което всеки ден наблюдаваше града от едно клонче усети, че ухае на вечна любов. И запя своята меланхолична песен.

И така без още миг колебание, и тя скочи с мисълта, че ще открия любимия си в отвъдния свят… И вече не усещаше нищо.. даже и тиктакането на часовника. А той по чудо оцеля, защото беше верен приятел на времето. Така то щеше да продължи да измерва моментите през което те щяха да бъдат заедно, но не тук, не и сега.. В някой друг свят може би…
Дъгичка

Отдавна искам да започна моя публикация с това. Но винаги не ми стига врътъкът. Но за този път, имам някакво предчувствие… Имало едно време една луничка. Тя била една от много малки, и сладки лунички, на лицето на едно прекрасно същество. Нашата луничка обаче се намираше точно на върха на носа на това мило същество. Живееше си доста добре. Вече беше станала на 15. Луничките не са като нас, хората. Те помнят всичко. Тази луничка, помнеше, че когато се появи, беше един слънчев ден. Преди него тя дълго време беше стояла под нослето на малкото момиченце, изчаквайки идеалния момент за своето триумфално появяване. И този момент настъпи, точно, когато момиченцето погледна към слънцето. Първото нещо, което видя луничката от нашия свят, бе ослепително-ярка светлина. Луничката се усмихна. Слънчо беше горе. Да, луничките могат да се усмихват, ти не знаеше ли? И от тогава, момиченцето и луничката, заживяха неразделно. Скоро се появиха и други лунички, но тази луничка винаги си беше по-специална.

-Иу, колко лунички имаш…. Много си смешна!

До тогава… Момиченцето, вече не беше момиченце, а влюбчива, малка дама, която искаше да бъде красива. Но те… Те не харесваха нейните лунички. Неините малки, сладки лунички. Не харесваха, и нейната Луничка, която беше на нослето й… Тя трябваше да направи нещо.

-Защо?- попита луничката.
-Защото той трябва да ме хареса.
- Но ние бяхме толкова време заедно. Аз те обичам, момиченце.
-Вече не съм момиченце…

И от тогава, луничките започнаха бавно да умират. Една по една. Лицето на момиченцето стана гладко и меко. Също като мечтите й. Идеите и. Смехът й. Какво? Да,тези неща не бяха присъщи на една дама.. И виждаш ли? Виждаш ли? Там! Ето я! Гордо крачи, една млада ЖЕНА. Луничкана на нослето? Погледни нощем към небето. Там ще я видиш. Гледа към слънцето, и ни дава от неговата нежност , дори и през нощта…

Първи опити в жанра. ;) Какъв е жанрът ли? Казвали ти някой… :)

Това е една не нова тема. И все пак, реших да я позасегна. Какво би попитал ти Господ, ако го срещнеш, и имаш право просто на един въпрос към него. Само един, запитах аз няколко човека. Габриел каза- Там ли си? (Това беше странно…) Скруч, щял да го попита- Каква всъщност представляваш ти? И естествено ми откри правописна грешка в запитването. ;) Интерсен беше отговорът на Кокито- Цитирам: “[14.1.2010 г. 17:09:50] [x]Kingdom of Shadow каза: zashto po dqqvolite mi prekusva neta to4no kogto si pisha s edna syper mega giga qka macka koqto mi se vryzva na glypostite” (Тоя въпрос обаче не трябва да го задаваш на Господ, а на някой от поддръжката ;D) Естествено, болшинството от запитваните, измълчаха. Може би, защото въпросът беше труден? Или пък сметнаха, че ги занимавам с глупости? Но въпросът, в своята дълбочина, всъщност не е глупав, и е наистина интерсен. Един от най-интересните отговори обаше беше на Таня. Тя каза- Бих го попитала- Може ли да ти задам няколко въпроса? Много смело от твоя страна. Но нали знаеш? Смелите успяват. ;) Аз ли? Да, все пак би било честно, да кажа и аз, какво бих отговорил. Ако допуснем малко анализ. Самият факт, че виждаш Господ пред себе си, отговаря на твърде много незададени въпроси. И все пак. Всички търсят помощта му. Всички го молят. Всички искат нещо от него.Не бих го питал за смисъла на живота, защото този смисъл аз ще го открия. Енигми, знание, нещо по-загадъчно от енигма? Аз бих го попитал: Как си? Сигурно му е самотно да е Бог. Това не прозвуча толкова красиво, колкото беше в главата ми. Но какво толкова. Бих го попитал- Как си? Твърде земен въпрос, от твърде земен човек. КАкво ли е земен човек? Ние можем да летим. ;)

На тази песен танцувахме, помниш ли? Всъщност, ти танцуваше, аз те следвах. И тогава не можех да танчувам, и сега не мога да танцувам. Но поне бяхме сладки.  Ти с твоята зелена рокля, и нежна прическа, аз със своя елегантен костюм, който облякох само веднъж. Същият сега събира прах в гардебора. И се каня от две години да го дам на химическо чистене. Но защо ли? Искам да запазя спомена от онази вечер жив. Няма смисъл да го отмиваме. А ти? Къде е зелената ти рокля? Къде е онзи нежен, укорителен поглед. Къде е онова възклицание, когато ти правя комплимент? Къде отиде ти?    Виждам те няколко пъти в годината. И все пак всеки път   нещо радосто трепва. Там някъде… Сякаш отново сме ученици.  Помниш ли как се разделяхме на спирката? ;)  А как ме чакаше сутрин? Как вървяхме, и коментираше усилено песните от mp3-ката, ми която така и така нямах честа да слушам, защото слушалките бяха в твоите уши? ;) Часовете по физическо? Спомняш ли си кой имаше баааааааааал от десети клас насам? Спомняш ли си истинското начало на нашето приятелство?  Помниш ли? Приятел от училище.    И все пак, помниш ли, колко красиво беше? Знаеш ли? … Липсваш ми. Липсваш ми безбожно много… Просто да знаеш.