Отдавна искам да започна моя публикация с това. Но винаги не ми стига врътъкът. Но за този път, имам някакво предчувствие… Имало едно време една луничка. Тя била една от много малки, и сладки лунички, на лицето на едно прекрасно същество. Нашата луничка обаче се намираше точно на върха на носа на това мило същество. Живееше си доста добре. Вече беше станала на 15. Луничките не са като нас, хората. Те помнят всичко. Тази луничка, помнеше, че когато се появи, беше един слънчев ден. Преди него тя дълго време беше стояла под нослето на малкото момиченце, изчаквайки идеалния момент за своето триумфално появяване. И този момент настъпи, точно, когато момиченцето погледна към слънцето. Първото нещо, което видя луничката от нашия свят, бе ослепително-ярка светлина. Луничката се усмихна. Слънчо беше горе. Да, луничките могат да се усмихват, ти не знаеше ли? И от тогава, момиченцето и луничката, заживяха неразделно. Скоро се появиха и други лунички, но тази луничка винаги си беше по-специална.
-Иу, колко лунички имаш…. Много си смешна!
До тогава… Момиченцето, вече не беше момиченце, а влюбчива, малка дама, която искаше да бъде красива. Но те… Те не харесваха нейните лунички. Неините малки, сладки лунички. Не харесваха, и нейната Луничка, която беше на нослето й… Тя трябваше да направи нещо.
-Защо?- попита луничката.
-Защото той трябва да ме хареса.
- Но ние бяхме толкова време заедно. Аз те обичам, момиченце.
-Вече не съм момиченце…
И от тогава, луничките започнаха бавно да умират. Една по една. Лицето на момиченцето стана гладко и меко. Също като мечтите й. Идеите и. Смехът й. Какво? Да,тези неща не бяха присъщи на една дама.. И виждаш ли? Виждаш ли? Там! Ето я! Гордо крачи, една млада ЖЕНА. Луничкана на нослето? Погледни нощем към небето. Там ще я видиш. Гледа към слънцето, и ни дава от неговата нежност , дори и през нощта…
Първи опити в жанра. ;) Какъв е жанрът ли? Казвали ти някой… :)
януари 16th, 2010 at 17:37
това е жанрът на луничките. ^^
януари 16th, 2010 at 18:17
Мислиш ли? ;)