Имало едно време еда любов. Истинска. Изпепеляваща, докосвща сърцето, сливаща се с душата… Тя била готова на всичко за него. И той за нея. И принцът яхнал своя лилав кон, и поел от там- от юга, към морето. А принцесата останала със своя захарен памук.
- Знаеш ли какво е захарен памук, принцесо?- попитал я той веднъж.
-Знам.
-Мислиш ли?
-Мисля. Кажи ми.
-Захарният памук е нещо голямо и сладко. Което се превръща в нещо малко и истинско, когато попадне в устата ти. В кристални парченца любов.
А сега си тръгваше. Всяка сутрин ставаше така. Той идваше в съня й. И точно преди да се събуди, изчезваше. Какъв лош принц… И конят му беше… лилав!
Тя идваше и в неговия сън. Със онзи отнесен поглед. С онова изражение на малко мокро кученце, готово всеки момент да каже бау. С онези нежни устни, които искаше да целуня. С онези гальовни и меки ръце… И точно тогава, когато отваряше очи… тя изчезваше. Стапяше се в нищото. Бягаше, поела към своето легло, в своята реалност… Защото… Сънищата могат да те отведат навсякъде… Но ако се събудиш, се събуждаш в твоята действителност. На твоето място. На твоето малко, сиво място, където те очаква твоето малко, двуцветно ежедневие- черно и бяло. Напред и назад. Без захарен памук през зимата, и без лилав цвят пред очите. Без красиви погледи, и без вечни спорове… И все пак вярваш… Някой ден… Може би… Вярваш. Защото само това имаш. Защото само това можеш.
Но знай, че мога много повече…
D.V.D.
януари 19th, 2010 at 20:41
- през зимата няма захарен памук. - каза тя
- захарен памук има винаги. стига да си го поискаш, истински.
усмихвам ти се. (:
януари 19th, 2010 at 21:05
А това усмихва мен ^_^
януари 19th, 2010 at 21:28
- Ти обеща - промърмори си тя.
Но той просто мълчеше. Като едно истинско разочарование.
Последен опит, защото ти нямаш право, нямаш.
А на мен взе да ми писва.
Ти си.