Действителността е малко тъжно понятие, блестящо със своята реалност. Понякога я мразим. Често се чувстваме изгубени. Не знаем как сме попаднали в нея. И как можем да я променим. Чувстваме се като свободен електрон, откъснал се от атома си по някаква извратена прищявка на природата. Какво ли е да си атом? Да се рееш без цел. Да не знаеш какво точно правиш и защо го правиш. Меланхолията на поредния глупав и безидеен ден. Най-тъжното нещо, което съм виждал през живота си, беше малко и болно треперещо птиче, което лежеше в гнездо от памук и умираше. Погребахме го точно преди една седмица. Не съм смятал, че на тази възраст е възможно да ми се доплаче. Но се случи. Зачудих се, дали е осъзнавало какво се случва? Или просто заспа, отдавайки се на вечната безчувствено студена прегръдка на неизбежното? Никога няма да разберем със сигурност. Някой каза, че смисълът на живота бил да умреш. Според мен смисълът е достатъчно много пъти да избегнеш смъртта преди да я приемеш. Но в крайна сметка, всичко свършва там. Сам, безпомощен, неможещ да направи абсолютно нищо по въпроса. Рано или късно се превръщаш в парче месо- поредното угощение на червеите. Зловещо е. Да слагат цветя на гроба ти, а няколко метра по-надолу червеи да глозгат остатъците ти. Но това бил кръговратът. Винаги съм вярвал, че след смъртта, същността ни се запазва в сноп електро-магнитна енергия. Или някакво лъчение. Ползващо тялото просто за транспорт. Готово да заеме ново такова. Хората го наричат душа. Имат ли птиците душа? Тази енергия, само в тела на хора ли използва? Запазват ли птичетата същността си и след смърта? Твърде много въпроси, твърде уклончиви отговори. Остава ни просто да вярваме. Колкото и глупаво да звучи като идея, съществуванието ни се крепи върху определени вярвания и схващания. Неща, които сме приели като аксиоми. И за които ни е страх да се замислим… Вярна ли е логиката, която си градим на тяхна база? Кой ще посмее да изложи аксиома на съмнение. Това е все едно да свалиш опорните греди на една къща. Всичко ще се сгромоляса върху главата ти. Да живеят идеите. Слава на идеалите. Мир и вечен покой на теб, песнопойче…
Веднъж на две седмици. Колко ли да съм изпаднал. А някога пишех по два пъти на ден. Може би вече нямам какво толкова да кажа, защото животът ми стана твърде скучен. Или може би точно обратното. ;>
Исками се да си оправя зъбите. Някой ден и това ще стане. Един мъдрец един некадърно сглобен от старата ми зъболекарка и един, който сега се обажда и иска да се чуем. Някак си не съм особено голям фен на идеята. Но кой ли ме пита?
Скоро ще отида да си взема една mp3-ка, защото никой не се отзова на обявата ми, че търся яки мацки да ми теглят колата. Бях безкрайно зачуден от това. Но как да е. Взимам си мъпътри, слагам си го на ушите и се преобразувам отново в пешачно превозно. Бензинът вече гони 2.80 на литър. Това е просто брутално. И доста изкуствено, след като в някои страни струва по 7-8 цента на литър. Да живеят лицензите, акцизите и амнайсехилядите процента надценка. Е, има си и добра страна де. Някои хора ще спрем да караме, респективно въздухът ще стане малко по-чист…. Или пък не. Времето ще покаже. Но едно е сигурно- яко криза, смело напредваме към идеята за инфлацията.Някак си вече започвам да виждам момента, в който един хляб започва отново да струва 500-600 лева, както преди 15-тина години. И пак- времето ще покаже. Въпреки, че честно казано не съм оптимист. То ми е присъщо. Някак си виждам как съвсем скоро САЩ и Иран ще се сдърпат, ще се взриви нещо ядрено, а от Иран ни дели само едно Турция. Реално дори и просто САЩ да ударят прословутите ядрени обекти, то пак ще се отдели радиация.(естествено никой не го споменава) Но пък какво ги бърка тях? Нали са надалеч. Ние простите да го ядем. Някак си не вярвам обаче Иран да има ядрено оръжие. Може да съм твърде лековерен, ама и Либия нали беше пълна с биологични оръжия? И к`во се оказа? Че не е баш така. Всичко идва от тъпия петрол. Светът е на крачка от тотална война. А оцелелите ще ловуват из горите и ще палят огън по поляните. Трудно мога да повярвам, че след една ядрена война, нещо ще оцелее де. А да пази Господ, точно това се задава май… Така сме създадени- с идеята за самоунищожение. Тъжно е. Защото бас държа, че на повечето от нас ни се живее. Но както историята неведнъж е показвала, ние простите хорица ще паднем първи… Да живеят пишкомерите. Защото в крайна сметка всичко опира до едно- на кого му е по-голям. Вземете се кастрирайте!
Преди много време…
Намираше се от тъмната страна на колата. Там където,винаги когато погледнех исках да видя теб. Но ти никога не беше там. С изключение на тази вечер. Чувствах празно. Странно. Най-сетне знаех кой съм и защо съм тук. Съзнанието ми беше чисто. Нежната синя светлина, идваща от запалката придаваше странна романтичност на обстановката. Но тя винаги е била там. И винаги обгръщаше по неповторим начин красивото ти лице. Започна песен. Тази песен. Ти наруши една традиция. Това не беше хубаво. Обичам малките ритуали с важните хора. Завършеността на една вечер се криеше в това да сме под дърветата и да гледаме звездите на онова място, което кръстих нашето. Но изведнъж осъзнах- аз го нарекох. Ти никога не даде точно мнение по въпроса. И все пак, в една вечер на илюзии, каквато беше тази, индиговата картина на нашия блян, трябваше да бъде нарисувата точно. Хармонията, която чувствахме… или може би която аз чувствах. Когато можех да ти дам звездите и луната. Когато дъждът зависеше от усимвката ти, а слънцето бе светилото, което следваше очите ти.
Истинноста на една фантазия. Илюзията, пречупена под безбройните призми на нашата собствена безидейност.. Да мислиш, че искаш нещо… Колко е жалко. И далечно. А точно под Изгрева, слънцето е прогорило върху сухата земя вечната анатема- там пишеше: обичам те.
Те ми казаха- пиши. Не мога да го правя по поръчка. Много мразя тия конкурси за пари с предварително зададена тема. Рекламна тема. Например- разсъждавай върху рекламното мото на дадена компания. Звучи отвратително. Както правилно знаете, мразя комерсиализацията. До сега не съм го завявяал в прав текст, но днес реших да го направя.
Наблюдавайки готините цени на бензина и установявайки, че ГО-то ми изтича съвсем скоро, реших- ще си наема яко мацка да ми тика колата и ако ме спрат от КАТ ще им давам да си поиграят с мацката. Какъв сексист. Може да са няколко яки мацки. (: Другият вариант е да си изкарам старото колело от мазата… Но съгласете се… Варинтатъ е алогичен. След като може колата ми да я тикат яко мацки, защо трябва да меся двуколесно превозно средство… Мнееее. И така ще си впрегна две мацки от пред и две отзад и потегляме. Екологично чисто. И няма да пълня бензин по 2.60 и няма да плащам 200 лева годишно по застраховки и още сумати пари по поддръжка. Сега само трябва да намеря съответните доброволки. Ако има яко мацки, които ми четат блога (а те са няколко), моля свържете се с мен по скайп и подайте молба за кандидстване. Имате избор между длъжност: Претиквачка (съответно отзад) и Магарица. (съовтветно отпред), като и в двете дължности е включена идеята за отвличане вниманието на полицаите, ако вземат да питат какво подяволите става. И внамавайте- търсят се ЯКО мацки. Ако сте просто мацки, не ставате.
Другата революция, която мисла да направя е, да се науча да летя. За целта ще ми трябват няколко мацки от типовете пиленце и патенце. Внимание- кокошчици не се приемат! Кандидатурите отново да се подават по скайп.
Боли ме зъб. Искам нежна мацка в бяло.
За съкровенни мечти питаш? Две силни слушалки, и плеъра, съчетани с яко рок и метал и напред по улицата. На колко години станах, мечтите ми още са тийнски. Но нищо не може да замести хубавата музика. (=: Да живей!
Преди няколко години, докато все още ходех на училище, обожавах идеята да ходя сутрин. Защото пътят ми вървеше право срещу изгряващото слънце. Беше една от най-красивите гледки на света. Въпреки, че постоянно навеждах глава с присвити очи. Имаше една песен, която винаги зазвучаваше в ушите ми, когато приближавах училището. Тази
Което наистина беше странно, защото в песента става въпрос за дъжд. Свеж дъжд, докосваш кожата ти, каращ те да се чувстваш прероден. Основната идея е друга де, но… тук става въпрос за Изгрев. Нещо, което винаги пиша с главна буква. Обичам да се разхождам под топлия пролетен дъжд. И всъщност не знам защо пиша това. Просто звучи интересно да си спомниш нещо. Не винаги думите са най-важни в една песен. Важното е, какво виждаш, когато я чуваш със затворени очи. Много ще ми е интересно да чуя мнение точно за тази песен от някой от тримата ми фена. ;P