Небето бавно избледняваше и придобиваше розов оттенък. По пустата улица, злокобно оттекваха нежните и бързи стъпки на красиво момиче. Какво правеше тя тук? Не беше редно. Не беше правилно. И въпреки това, тя беше там. Пътуваше. От провалените мечти, в посока изгряващото слънце. А то пареше безпощадно лицето й и заслепяваше неумолимо визията й за света. Повечето хора биха навели глава. Но не и тя. Тя вървеше напред. Невиждаща. Но уверена. Защото знаеше, че някъде там има нещо, което тя иска. И рано или късно щеше да стигне до него. Единственото условие беше, да се движи. И да продължава напред. Независимо какво се случва.
- А ще го видиш ли, когато го намериш - попитах.
- Ще го почувствам. За да усетиш една мечта, не ти трябват сетива.
- Но нали точно сетивата ни показват какво да чувстваме- почудих се.
Троп. Троп.
Приказно красивото момиче се отдалечаваше. Извиках я. Поименно.
-Обичам те - казах.
Потрепна едва забележимо. Обърна се и се вгледа в мен. Очите й с цвят на дъга. Усмихнатата й коса краси новия ден. Нещо в мен за миг изрева в отчаян прилив на надежда. Премигна. Там нямаше нищо важно.
На прага на едно ново прераждане. Мисля си за всички нови неща, които искам да направя. За всички цели, които искам да постигна. И с ужас осъзнавам, че времето може да ме лиши от тях. От идеите, от мечтите, от копнежите. Трудно обаче нещо може да ме лиши от стремежа ми към теб. Най-вече аз. КОгато реша, че всичко е изгубено. В момента в който настъпи Времето. Жътварско.
Небето тази нощ е индигово. Луната- кърваво червена. Странни разноцветни точици присвяткват някъде в далечината. Може би нещо ни наблюдава. А може би очилата ми умаляха. Никога няма да знаем със сигурност.
Има една интересна житейска истина- напред вървят наглите. Хората, които не ги е страх да си поискат. Да кажат- Аз съм аз. И искам теб. Тук и сега. 9 от 10 случая рискувате да получите шамар или презрителен поглед. 10-тия ще е най-яката мацка на света, която толкова ще бъде изумена от наглостта, че ще се усмихне загадъчно и ще каже - гладна съм. Ш ти намерм нещо да ти пъхнем в устата, спокойно. ;>
Очакваше нещо възвишено и романтично, нали? Извинявай скъпа, романтиката споделя развитието на любовта и времето- жизнена е като труп през юли.
Четох за влаковете призраци. И порталите през времето. Звучи интересно. Жалко, че подобни истории носят доста нереалистични допълнеия, вграждани през живота на една легенда. И все пак, не звучи олкова алогично. Вярвам, че съществуват изкривявания. Портали. Идеи.
Не желая всеки ден да сме заедно. Не искам да те чувам често. Не искам обещания и гръмки слова. Не искам клетви за вярност. Искам само ти и аз. В нашите кратки единични мигове. На някоя пейка. Или там където още като ни видят, знаят какво ще поръчаме. Да слушаме музика. Да гледам звездите. Понякога. Да мога да се вгледам в странните ти очи и да ти кажа, че си пич. А ти да се разсмееш и да се усмихнеш по онзи начин, вдъхновил Мона Лиза. Обичам ръката ти. И аромата ти. Искам те. Не всеки ден. Просто тук и сега.
Дефиниция за любов.
Повикай ме, когато имаш нужда и ще съм там. Не на празните приказки и глуповатите жестове.
Помня, когато те видях за първи път. Тогава бях още хлапе. А на теб даже не ти е минавало през ума какво може да се случи. Разбира се, ти тогава не беше моя. Отвоювах те години по-късно и това ме направи най-щастливия човек на земята.
През годините, ти ме предаде на няколко пъти. На най-неочаквани места, по най-странни начини. Спомням си първия път когато го направи. Тогава все още не беше моя. Трябваше да отидем до училище, и да те върна. Но аз реших първо да те заведа на центъра за да се похваля с теб на приятели. И когато решихме да тръгваме, ти се заинати и отказа да тръгнеш. Изби ме студена пот. Казах, че ще сме в училище, а ние сме на центъра. Това щеше да е много страшно. Но след много увещания и молби, ти тръгна. И отново бяхме в играта. 4 години след това, ти официално стана моя. Откупих те срещу 1000 лева.
Спомням си, как изобщо не харесваше другите с които излизах . Как винаги стачкуваше по всевъзможни начини, когато с нас дойде друга. Как ревнуваше. Как се побъркваше. В края на вечерта (или на сутринта), оставахме само двамата. Аз пусках радиото на рок станцията облягах се и се заслушвах. Мекото звучене, синкава светлина.
Запалвам те. Днес работиш отлично. И потегляме срещу огнената луна.
Живеем в него. Той ни създава, той ни направлява, той е архтикетът на цялото ни битие. Страх от евентуални последици. Страх от бъдещето. Страх от идеите, страх от развитието. Страх от новото. Да застанеш. Гледаш и очите ти казват- страх ме е от теб. Страх ме е от това, което искаш. Страх ме е от това, което можеш да направиш за мен. Страх ме е от плановете и от очакванията. Без да осъзнаваш, колко ми е коствало да ти кажа това и че не само теб те е страх. Писнало ми е да пиша за теб. Писнало ми е да разсъждавам над въпросите, над безкрайния цикъл без условие за изход. А цялото съществувание се гърчи в агония за един “break”. Писна ми да отричам. До гуша ми дойде да разсъждавам и да се мъча да направя каквото и да е.
Днес видях оная мацка, дето ми се правеше сумати време на развален грамофон, да се разхожда ръка за ръка със същия тоя умник, който я беше забърсал преди 4 години, после я заряза, защото замина, после пак се върна и т.н. Не че ми е работа, но ми дойде една странна мисъл на ума. Всичките вие си имате по един шибан палач. За който винаги сте готови да направите всичко. Независимо от времето, независимо от мястото и цената. Всичко. А всичко останало е прах срещу вятъра. Преход. Беш ли го и психология… А след това разбира се, той пак ви преебава. И започваме отначало.
А аз постепенно се превръщам в шибан програмист. Искам да бягам някъде далеч от тук.