Небето бавно избледняваше и придобиваше розов оттенък. По пустата улица, злокобно оттекваха нежните и бързи стъпки на красиво момиче. Какво правеше тя тук? Не беше редно. Не беше правилно. И въпреки това, тя беше там. Пътуваше. От провалените мечти, в посока изгряващото слънце. А то пареше безпощадно лицето й и заслепяваше неумолимо визията й за света. Повечето хора биха навели глава. Но не и тя. Тя вървеше напред. Невиждаща. Но уверена. Защото знаеше, че някъде там има нещо, което тя иска. И рано или късно щеше да стигне до него. Единственото условие беше, да се движи. И да продължава напред. Независимо какво се случва.
- А ще го видиш ли, когато го намериш - попитах.
- Ще го почувствам. За да усетиш една мечта, не ти трябват сетива.
- Но нали точно сетивата ни показват какво да чувстваме- почудих се.
Троп. Троп.
Приказно красивото момиче се отдалечаваше. Извиках я. Поименно.
-Обичам те - казах.
Потрепна едва забележимо. Обърна се и се вгледа в мен. Очите й с цвят на дъга. Усмихнатата й коса краси новия ден. Нещо в мен за миг изрева в отчаян прилив на надежда. Премигна. Там нямаше нищо важно.
Отново се обърна. Продължи безмълвно напред.