Е, завърнах се от Балканските истории. Навръщане се срещнах с една костенурка, която се мъчеше да пресече шосето. След малко помощ успя. Хубаво е, че никой не я прегази, защото беше сладур. Въпреки, че показа доста солидни умения в пикането :D . Смъкнал съм снимките, ако някой проявява интерес да свирка. ;)  Сега отивам да се САЛС-я, че… (:

Ето я и с малко закъснение втората глава от моето пътуване. Вчера тръгнах посока Рибарица. Минах през Природо-научния музей. Това, което видях, беше парад на смъртта. Те нямат очи…

Честно казано излязох доста подтиснат от там. Но до самия музей тече река. Не. Река е малко силно казано. Да го наречем поточе.Опитах неуспешно да мина до другия бряг по камъните без да се омокря. Сигурно съм бил интересна гледка. Обещавам, когато си хвана някакъв по-приличен нет, да пусна повече снимки.  Днес вече съм в Рибарица. Във едни вилички. Красиво е. Чисто е. Имах много да кажа, но друг път. Ако бях започнал да пиша това снощи, щеше а е доста по-добре. Сега просто не съм в подходящото настроение. До когато.

Отказах се от морето. Пътувах. Пиша това от Троян.  Отседнах в едно хотелче тук. Като че ли само за вечерта обаче. Не ми харесва. Прекалено  е оживено. Днес смятам да се пусна към Рибарица. Имам много красиви спомени от там. И не е далеч. Преди това мисля да мина през Троянския манастир. Всъщност перфектния Балкан си го представям- сам, в някое затънтено местенце, където да чуваш птиците, а не шума от минаващия автомобили. Където асфалтът е лукс, на всякъде е зелено, и където можеш да дишаш и да дишаш, и да дишаш. Искам тераска, която да гледа право срещу някой хълм, над който сутрин можеш да наблюдаваш Изгрева. Значи ми трябва тераса с източно изложение. (:  Умен съм бе.Единственото, което ме притеснява, това е дали ще мога да сколасам да си науча за ликвидацята… Но Балканът е толкова спокоен, красив, неописуемо радващ, че… Морето не е така. На морето трябва да се бориш за всяка глътка въздух, за всеки сантиметър място. Тук не е така. Тук е…. планина. Харесва ми. Стига толкова.

За втори път слагам тази песен.

Пусто
Празно.
Превъртане.
И отново пускаш старата лента.
С надеждата  пак да се случи.
Но това е просто  един стар,  прашен,
черно-бял филм, лишен от смисъл.
Под звуците на една докосваща песен.
Къпейки се във фонтана от емоции.
Наречи го живот.

Заспах късно. Сега е отново късно. Беше преди много години. Боря да се откъсна от сладките окови на съня, който ме влече все по-надолу и по-надолу. В един момент няма да мога да се събудя. И го знам. И ме е страх от това. За това  водя тази битка. Неравностойна. Психически неиздържана. Грешна. Битката за това да съществувам. Те някога казаха- ти си твърде опасен за да съществуваш. Затвориха ме в тази стая с четири стени и без лъч надежда. И аз спя.  И сънувам. Все едно и също. Сънувам нея- огнената принцеса на моето (не)битие.  Моята светлина. Моят трепет. Моята единствена и вечна любов.  Жената, която погубих в отчаяниянието си.  Убиец- казаха те! Неконтролируемо истински. Животински. Непринудено.  Естествено. Природен закон на моето съществувание.

И сега… Аз спя. И знам, че не трябва да се събудя. Знам, че нямам правото да го направя. И въпреки това, всяка капка от моята истина се бори за да отворя очи отново.  Пази се от нощното небе… и от създанията продещи в него…

D.V.D.

пп знам че е психарско. :D