-Къде си?
- Къде съм?
- Къде си?
- Тук. Спя.
- Защо?
- Защото съм инертен.
- В кое огледало те виждам?
- Зависи. В колко огледала се гледаш?
- Гледам онова. Старото. Зеленото Пукнатото. Навремето беше в банята ми.
- Значи ме виждаш от там.
- Но от там не се виждаше нищо! Все се режех, докато се бръснех.
- Явно сега се вижда.
- Мислиш ли?
- Не, сигурно пак се фантазираш…
- Имам богато въображение.
- И какво виждаш? В твоето… богато … въображение? За какво копнееш?
- Щастие. Без тази буца. Искам буцата да я няма.
- Буца?
- Тази буца, която живее в гърлото ми. Вече толкова години… За която забравям единствено, когато се потопя в работа. И която се появява отново, и отново и отново.
- Звучиш като бременна жена в цикъл!
- Да, чувал съм за такива.
- Ами недей да звучиш така?
- Що е то душа? Ти ли си душата ми? Защо се смееш?
- Не се смея. Ти се смееш.
- Искам да знам. Как да открия истината. Как да се почувствам отново свободен. Как да се почувствам щастлив.
- Вземи антидепресанти.
-?!
- Нещо по-дълбокомислено ли очакваше? Хм, извинявай. Затвори очи, представи си едно безкрайно море и вълничките, които се плискат в брега, слънцето, което тъкмо изгрява, краката ти, заровени в чистия пясък, вдишай от соления утрешен въздух… Дълбоко… Какво?! Не е ли достатъчно поетично за теб?
- Ти ми се подиграваш.
- Хайде бе?! Мислиш ли?
- Май ще погледна в друго огледало.
- И нима смяташ, че ще видиш нещо по-различно? Ти си един малък, нищожен,нещастен човек, копнеещ по някакво си минало, когато евентуално си бил една идея по-щастлив.
- А ти какво си?
- Аз съм мъничката частичка от душата ти, която все още пази самоуважението си…