Минаха 11 години от онази вечер, когато те целунах истински за последно. Там пред бар Париж. Изпращах те пеша, защото не знаех как да си долея вода в радиатора на колата, помниш ли? Знам, че не помниш. И ето ти още нещо странно, докато пиша това, песен. Тази песен.
Глупаво е да живееш в спомени
Искам да е преди 11 години. Точка.
Една прекрасна юнска нощ.
Вървяха. Двамата.
Седнали на пейката насред пустия парк.
И гледаха.
Гледаха захласнато музиката,
рисуваща цветовете си пред тях.
И вдишваха.
Вдишваха дълбоко радостта от засмените си очи,
целунати нежно от песента на нощните здезди.
И слушаха. Слушаха блаженния аромат
на божествените летни липи.
Обичам те, каза.
Цветче тук. Цветче там.
D.V.D.
Пожелай си нещо, каза тя.
А в замяна ще взема аз твоята душа.
Пожелавам си да я вземеш.
Нея. Душата ми. От мен.
Някъде надалеч я скрии.
Не искам повече да чувствам.
Не желая повече да копнея.
Любов да не изпитвам и
по никого вече да не милея.
Искам да тъна в сивота.
Лъжкиня беше тя.
Още в сърцето ми е моята душа.
Да ме накара да спра да чувствам…
Тя не пожела.
И сами се скитаме в мрака,
ние с моята душа…
- Страх те е от белия лист, нали умнико?
- Не съм писал монолози на огледалото от 3, а може би 4 години…
- О, той не бил писал…
- Струваш ми се познат.
- Защото глупако глупав тогава, когато написа последния монолог, аз бях пред огледалото, а не вътре в него. Тогава се оплаквах, че приличам на плужек…
- Значи добре е станало, че си се скрил там.
- … млъкни. Идиот. ТОгава се оплаквах, че приличам на плужек. Сега обаче, като те погледна, разбирам че понякога когато си мислиш, че си на дъното.. се оказва, че имало и поддъново ниво.
- Поддъново?
-Поддъново.
- Смели думи за едно най-обикновено отражение.
- Ти си отражение.
- За кого точно се мислиш?
- Аз съм ти.
- Кой аз?
- Този, който беше силен. Стабилен. И истински. Всъщност, знаеш ли?
- Какво?
- Не аз съм отражението. Ти си сянката…