… да се преродиш в пеперуда. Един ден ще летиш. А след това ще умреш. Само за да дадеш живот на още пеперуди. Някои неща са нелепо странни. И нелогично красиви. Вятърът стачкува. Вратата се отваря сама. А на входа стои Истината. Усмихва се и те докосва с топлите си ръце с цвят на смърт. Ледените тръпки пробягват по тялото ти. Поглеждаш я. И виждаш очите й. Господи, очите й…..
Извинете че:
1. Не пия.
2. Не пушя.
3. Не друсам.
4. Мразя чалгата и техното и всичко производно на тях.
5. Мразя да ходя по чалготеки.
6. Когато пътувам обичам да е по изгрев.
7. Вярвам в любовта.
8. Не вярвам в съдбата.
9. Понякога плача.
10. Обичам покривите.
Трудно се вписвам в света? Ми света да ми еде куро. ;>
В свят, в който цветовете отсъстват. Слънцето не пречупва водните капчици. А дъгата е просто една детска приказка. Полудяваш. Бавно, но сигурно си се запътил към пропаста. И сънят. Сънят, който се повтаря. Нощ след нощ. След нощ. След нощ.
В полуделите й сиви очи, се четеше дивото желание. Да си отиде.
В глуповатите му сиви очи се четеше нечовешкото желание да я обича завинаги.
А сивите факти говореха, че светът е сив.
Сивият дъдж прерасна в унищожителна сива буря.
А в сивия гроб, спеше сивото създание, загубило смисъла на цвета си.
77. Сивата истина.
dido8909: на гара Самотна?
nirvich: Тя е затворена. Вместо това влакът минава през Гара за двама.
Понякога харесвам оптимизма ти.
Благодаря ти. ;>
Младата жена седеше в стаята си и тъжно гледаше към прозореца. Дъждът се стичаше по стъклата, а студените капчици рисуваха извратените картини на реалността. Там долу хората- мънички като буболечки се разхождаха под големите си сиви чадъри. Други, които нямаха чадъри, бягаха. От неизбежното. Без да осъзнават, че няма как да се спасят. Трети го приемаха. И танцуваха под ледените частички на сърдидото небе. Имаше и оптимисти, които се държаха за ръце. Обичаме се, си мислеха те. И дъждът не ни плаши. Лиса се концентрираше точно върху тях. Някога и тя беше способна да обича. Сега просто изсумтяваше. И се чудеше кога нещо там ще се пропука. Защото любовта по своята цялост, изисква винаги нещо да се пропука. Винаги единият обича повече. Винаги другият е малко по-недостоен. ВЪпросът беше, преодолима ли е тази класова разлика? Разбира се, че не, мислеше си момичето. Дори и да приемем, че любовта съществува, тя винаги свършва. По един грозен, долнопробен и болезнен начин. И когато тя беше разбрала истината за него, светът й просто спря да съществува. Земята се разтвори, а Лиса беше обладана от най-жестокия и унищожителен демон - демонът на предателството. Лиса пое въздух дълбоко. Погледна локвата кръв в краката си. Вече беше късно. Нищо не можеше да се направи. От очите й се стичаха сълзите на безсилието.