Младата жена седеше в стаята си и тъжно гледаше към прозореца. Дъждът се стичаше по стъклата, а студените капчици рисуваха извратените картини на реалността. Там долу хората- мънички като буболечки се разхождаха под големите си сиви чадъри. Други, които нямаха чадъри, бягаха. От неизбежното. Без да осъзнават, че няма как да се спасят. Трети го приемаха. И танцуваха под ледените частички на сърдидото небе. Имаше и оптимисти, които се държаха за ръце. Обичаме се, си мислеха те. И дъждът не ни плаши. Лиса се концентрираше точно върху тях. Някога и тя беше способна да обича. Сега просто изсумтяваше. И се чудеше кога нещо там ще се пропука. Защото любовта по своята цялост, изисква винаги нещо да се пропука. Винаги единият обича повече. Винаги другият е малко по-недостоен. ВЪпросът беше, преодолима ли е тази класова разлика? Разбира се, че не, мислеше си момичето. Дори и да приемем, че любовта съществува, тя винаги свършва. По един грозен, долнопробен и болезнен начин. И когато тя беше разбрала истината за него, светът й просто спря да съществува. Земята се разтвори, а Лиса беше обладана от най-жестокия и унищожителен демон - демонът на предателството. Лиса пое въздух дълбоко. Погледна локвата кръв в краката си. Вече беше късно. Нищо не можеше да се направи. От очите й се стичаха сълзите на безсилието.
май
19
Author: NeMo | Category: Обща каТегория