Nemo`s Gate

   Или поне се мъчи да започне. Ставам рано за да правя разни неща, и все не сколасвам. Съответно ми се натрупа едно недоспиване, което просто ме убива. В такива състояния, пропускаш светлината в тунела. Ето, вижте ме мен- 14 протокола съм назад по физика, и 10 по Материали. Без протоколите, няма изпит, без изпит няма минаване на изпит, без минаване на изпит, няма РУ… А аз харесах хората тук. Обичам си потока. Всъщност, първите няколко реда от потока. Е, и Бисер и обкръжение. :D Така де, не това е идеята. Не искам да се откъсвам от този поток. Просто му се радвам. И честно, не мога да си представя лекция, без да съм седнал до Зу, и без някой да ми пази мястото. Всъщност, второто мога да го преживея. (+  Традиционалист. Не мога да свикна с новото, но веднъж свикна ли, и то директно става нещо отвърдено, и съществуващо, съответно, не искам да го заменям… В крайна сметка, имам още над три седмици да наваксам с протоколите, и аз знам, че ако реша сериозно да се хвана, ще го направя… Но винаги, когато се реша да направя сериозно нещо непряко свъразно с компютри, се разсейвам… ОТ КОМПЮТЪРА! Може би този уикенд ще се пусна към село, за да работя, без да имам компютър около себе си. Нали знаете? Когато нещо се прави, то се прави. Но преди това, трябва по възможно най-миловиден начин да изпрося от Зу останалите протоколи по физика… Дано да се получи.  Трябва ми някаква оптимистична песен… Sunny hours! Идеална е за целта. (: Или пък не… Напомня ми на десети клас, когато си купих mp3-ката, и гледах “Джоуи” в час по немски… Добре, друга… Wishmaster! Nightwish винаги са ми действали усмихващо. Но всъщност, техните песни ми поддържат усмивката, а не я създават. Напоследък започвам да се питам, какво прави усмивката ми?  Знам си отговора, но не е за казване… Защото е нереална насока към нея…

Помисли си и ти, какво прави усмивката ти? И си направи свръхдоза от това, защото няма по-красиво от това човек да се усмихне…

   Зу ми измисли едно много интересно прозвище- Загубения човек. И всъщност е на 100% права. Това момиче от ден на ден започва да ми става все по-приятна, и по-приятна. Сестричето ми! (hug) И преди около 5 месеца, може и по-малко,  написах темата със стъпките, какво трябва да направим, ако ни изчезне мобилният телефон. И о, чудо! Получавам обаждане от дознател Димитрова, която ме извиква, и след 5 месеца усърдно чакане си получавам телефона! Направо да не повярваш… Не, тук няма и капка ирония! Бях го отписал. И искам публично да благодаря на тази жена за свършената й работа. Поклон! Толкова готино ми стана, като ми казаха, че е намерен… Съдейки по снимките, се е подвизавал при някаква кака…Има доста интересни снимки на каката, но не това ме подразни… Подразни ме, че телефонът ми е бил осквернен с чалгарски истории… От моята идентичност там, не е останало нищо… Нито темата, която с толкова усилия си създадох, нито четиридесетте и няколко игри, нито на Маги снимките и нещата, които си стоята там от толкова време…, нито песните, нито нищо нищо нищо! Мамка му и чалгари… Ако беше със скин на “Металика”, нямаше да се ядосам толкова…  Ама карай да върви. Тази вечер, ще го вкарам в релси… И да, ТОЙ Е ВКЪЩИ! ^_^

   Днес си направих един малък експеримент. Състоеше се в запитване на около 15-тина човека. Оказа се, че от 15 човека, 2-3 са чували за Era, 12 за Enigma, а 3 - и за двете групи. Шаш, тотален. (+ Снощи едно готино човече, чието име най-тактично ще премълча, (тя си знае коя е), ми показа идеята на Enigma. Няма да се откажа от Еra, разбира се. Просто ще допълня идеята на епичните песни, с още една група, която се справя почти на нивото на Era. http://www.youtube.com/watch?v=0SRQuc-Hq94 А това е едноименната песен, която ме грабна меко казано. Звучи меко казано красиво. Епично. Напомня ми малко или много на една от частите на “Пещерата на златната роза”. Не знам, дали някой е чувал за тази поредица, за това ще спомена, че това е една много увлекателна, и красива с  риск да се повторя, приказк, с участието на Александра Мартинес. Продукцията е италиянска. Та, тези картини, които се въртят в песента, много ми напомнят, неповторимият и странен свят на въпросната приказка.  А най-грабващият момент е, когато за пръв път се чуе това, което моята натура определея като припев:

Close your eyes
Just feel and realize
It is real and not a dream
I in you and youre in me

It is time
To break the chains of life
If you follow you will see
Whats beyond reality

Уникално.  И всъщност посланието на песента е, да гледаме на нещата с по-разчупен поглед. Затвори очи, просто почувствай, и осъзнай, не е сън, а яве - аз съм  теб, а ти-  мен…

Тук си позволих малко волност при превода. Оригинално би трябвало да прозвучи- Аз съм  в теб, а ти в мен, но моята интерпретация ми допадна повече. (:

Какво искам да ти кажа? Какво искам да знаеш, ти който си намерил време и желание, да погледнеш моето лично пространство?Последвай чувствата си, усещанията си, спри да мислиш, и се отдай на инстикта. Преодолей бариерите на ограниченията. Почувствай истината… Не е сън, не е мечта… Това е просто реалността изведена от призмата на реалността…

И над, черния, мръсен, потънал в прах град, заваля сняг… Бял. Ослепително бял. Като смъртна перелена, надвиснала, над измъчена душа. И докосна земята… И земята вече не беше толкова черна… Чистият сняг беше омърсен… Ненаситната поемаше всяка една снежинка, и я превръщаше в част от себе си. Вече нямаше сняг… Имаше киша…

Или нещо такова. (+ Днес направих две завръщания. И съм много доволен от себе си. Все пак миналото не е толкова лошо нещо. И цял ден писах програма, която се оказа грешна… И мразя скайпът ми да писука. И да, не знам. (+

    Отначало беше трудно. Необичайно… Странно… Но с всеки изминал ден, се убеждавам, че съм си намерил мястото за сега. Обстановката е просто уникална.  В 12 клас ме беше обхванал страх, че това с ученето ще свърши. Че никога няма да имам същите усещания като в училище, докато съм в университета… Е, да ама не. Усещанията са подобрен вариант на това, в училище. Просто тук няма разни несериозни пубери, смеещи се на малоумни шеги, и менящи си мнението на всеки нови пет минути. Тук нещата са някак си по-сериозни. Но от друга страна- в пъти по-смешни. Спранно е как хем можеш да бъдеш сериозен, хем смешен. Това е някакъв неповторим микс от усещания. Не знам как ви е на вас по другите университети, извън Русе, но аз се чувствам страхотно! И нито за секунда не съм съжалил за избора си до сега! Даже вчера се видях с Нели Пигулева, и й го казах. А се сещам, преди няколко месеца, как бях разубеждаван да ходя в София да уча журналистика. Е, определено беше права за Бога! Не съжалявам! Не вярвам и някога да съжаля. Имам само един страх… Да не ме откъснат точещети ми се професори, доценти, и доктори, от този поток…    Да се надяваме, че това няма да се случи… Всъщност, няма да се надяваме. Това няма да стане, и точка по въпроса! Пораженческият дух не е нещо хубаво. Човекът е саздаден борец. Още от самото си раждане се борим за първата си глътка въздух, до последно се борим за мечтите си, а накрая се борим с неизбежното- със смъртта. Такива същества, които се прадават пред живота, аз ги наричам жалки.Докато има живот, има и надежда. Имаше един мой любим цитат от “Андромеда”. Тиър го каза в края на втори, и началото на трети сезон: И тъй като го търсих около 10 минути, и не мжоах да го намеря, ще го цитирам по памет- Вероятността  във времето, майката и баща ти да се срещнат, да се харесат, да искат да създадат семейство, и от този брак да се родиш точно ти, е 1 към милиарди. Щом веднъж си минал през това, кой си ти да кажеш, че не можеш отново да минеш през такива шансове?!” Идеята е просто блестяща. Докато има живот, и,ма и надежда- може да е микроскопична, миниятюрна, нищожно-пренебрежива, но все пак НАДЕЖДА!  Запомни го, си казах. Тогава ми звучеше като супер идея. Днес ми звучи като реалност. Може би преди години не можех да  възприема тази идея. Сега, това което на английски се нарича експириънс, а на български. житейски опит, ми помага като че ли да възприема тези идеи… Докато има живот, има и надежда…