Nemo`s Gate

Поезията на мъртвите души. Поезия, зачената от усмивките, родена от болката, живееща в дивото страдание. Поезия, на някой наранен, някой наранил, някой безпомощен, чиито пламък по един или друг начин е бил потушен. Поезия в която казваш- колко съм нещастен, ти беше живота ми, аз без теб не мога. Поезия, от която блика скръб, тъга, безпомощност, безперспективност. Това. Това е поезията на мъртвите души. Това е нещо, което носи усимвка на пишещия, впечатлява четящия, и го кара да се замисли. Всъщност, гробищата са пълни с незаменими хора. О, да, понятието незаменим човек, е изключително неправилно, грешно, зле замислено.  Няма незаменими хора. Няма несменяеми идеали. Няма вечни чувства.Няма предначертани пътеки.  Има вятърни мелници, и хора достатъчно смели, че да се отрекат от физиката. Именно там е спасението. Да се научиш да мечтаеш. Да се стремиш, да имаш цел, да си определиш посока. Някакъв идеал, който трябва да стигнеш. Идеалът? Идеалът може да бъде всичко. Може да бъде недостижимият връх на твоята кулинарност, може да бъде най-голяммото място в службата ти, може да бъде просто една усмивка от правилния човек. Идеалът може да бъде трепет. Идеалът може да бъде самоусъвършенстване. Идеалът може да бъде защитно нападение. Изграждаш си собствен в свят, в който всичко друго е грешно, детско, неправилно. Идеалът може да бъде да се стремиш да накараш хората да те мразят. Идеалът може да бъде също така да си купиш Милка. Обичам Милка. И още си пазя едно пакетче от солети в чекмеджето… Идеалът  може да бъсе спасение, егоизъм, самовлюбване. Бягство. Бясно препускащо време, или просто да се въздържиш да се почешеш там където те сърби. Всичко може да придаде смисъл на живота ти.  Дори и поезията на мъртвите поети… колкото и тъжна да звучи…