Случи ми се нещо странно. Не обичам животните. Особено кучетата. Защото… Защото така. Лично е. Не е за блог. И вчера си взехме кученце. И вчера бях с доста смесени чувства. То е малко, черно с дълга опашка и с ебаси тъпия поглед. И Слънчо много го харесва! И това чудо се казва Рая. И е ходещи 150 лева. Доста евтино като за мини пинчер, разбрах в последствие. и Слънчо започна да ме гаври с това куче. Днеска, както блаженно си подремвах изведнъж нещо ме лизна по усните. Деа и кучката! Реагирах подобавакщо възмутено, а тя ми се смееше. (И Туниту също!) Е, те тва са жените. Зли същества. Днес обаче реших, че ще проуча нещата с тва нещо, което сере и пикае където си реши. И което обича да се бори с килими. И даже ги побеждава на моменти. Купих му пиле. И то го обезкости. Безкомпромисна кучка е тя. Рая. Казва се Рая. И много обича да я галят по нослето. И има страшен гъдел. И е толкова сладка, когато я гушнеш. И ти заспи в ръцете. Чувствам се повреден. Щастливо повреден. Истината е, че напоследък виждам и чувствам толкова неща, колкото не съм и подозирал, че съм способен да видя. Или да усетя. Или… Да, странно е как един човек може да ти открие толкова много врати. Толкова много идеи. Толкова много… толкова много от теб. Защото нещата просто си лежат в теб и чакат да бъдат събудени. И когато най-малко подозираш, разбираш че харесваш кучета. И ги учиш да седят на два крака и да правят кълба. И му бършеш пишуту. И то се изпикава на ръцетет ти в знак на благодарност за това, че си го нахранил 5 минути по-рано. Чувството е брилянтно радващо. Щастливо повреден! (happy)
Всичко започна, когато тя си занима в Търново. Един ден, когато си говорехме по скайпа, тя ме погледна миличко и ми каза- искаш ли да си вземем котенце? ОТ тогава нататък, животът ми взе неочакван обрат. Защото казах - дааааааааааааааааааа. И такаааа. Тя се върнааааа. И ми беше якооооо. Междудругото, тя доста ме лъгааааа. Но аз я разкриииих. ;D Дааа, не била в РУсеее. Ама бешеееее. И ми мятаха възбудено то прозореца… И аз набих спирачкатааа. И слязооооооох! И отидооооох. И си я цункаааааааах. И така, след като тя беше целуната, дойде времето за следващия ден. Когато отидох сутринта и те събудих. Не, всъщност не те събудих. Ти се събуди. НО те гледах като заспиваше. И беше изключително красиво! Та, днес беше денят, когато трябавше да отидем да търсим… котеее! И нали, тръгнахме си ние по магазините такива… И най-евтиното животно дето намерихме струваше 600 лева. И си казахме…ЩЕ търсим в приют. И кой да ти предположи, че в РУсе имало приют… И така… ОТиваме ние в приюта. А кво е приюта ли?! Голям двор със 100 кучета вътре, които били… “спокойни”. И не хапели. И спираме ние пред това нещо и момичетата искат да слязат. И ние пичовете си викаме… ми слизайте. Ние си оставаме тука. И се слизат двечките. Уверено стъпват. А ние с колегата си говорим за това какви смели момичета се возят в колата. Следващогто нещо, което видях беше голямо черно куче, което тича към тях. В следващия момент видяхме бягащи жени. КОито малко понавикваха. Мина ми през ума просто да заключа вратите и да им изсмея. И да кажа- ха-ха. И такааа. вкараха се жените у филма, тъй де у колата… И аз като един истински мъж казах- тръгваме си. Обаче като един още по-исниски мъж приех вето от Слънчо и се обадих на един телефоооон. На телефона на приютааа. И излезе една мацкаааа която беше мъъъж. Но май беше женааааа. ДАа, тука ми казах ада напиш аккаво съм казал на мацката. ЗНачи, когато се обадих на мацката й казах, че в приюта кучета. Тя каза- ми това е приют за кучета и котки… И имаме да ни посрещнее.. И тя дойдеее. И каза, че те били милички. И не хапели. И ние си влязохме с колата. И те пак решиха да излязат. А ние като смели мъже си останахме в колата. И с колегата гледахме, как 4-5 “милички” кучета, с големината на малко мече, си нежно си ръмжаха едно срещу друго и съвсем деликатно голеха зъби и лаехааа. Всичко се раздираше. Е тия двете гледаха котки брааааааааааааааааааааааат. И в един деликатен момент, те се нагледаха. И решиха да се връщат в колата. Дааа. И Слънчо вдиганала ръце като хирург, защото обута всяка една котка, влиза в колагта. Аз я погледнах мило, като бясно куче, като в приюта дееее. И й казах- любов моя, не бутай нищо в колата. Тя ме изгледа с погледа на разгневен тигър и каза дублеее. И си тръгваме нииие. И аз си решавам да обърна кака Сийка. По средата на маневрата, обаче… тя каза не… Дааа, не само Слънчо е жена с харакпе. Тони също е с характер! ПАлачинкова! Обаче, кака СИйка да не остане назад, реши да изгасней. Еби му майката, си помислих аз. Пред нас кучета, зад нас кучета, в ляво кучета, в дясно… ми пак кучетаа брааат. И тва не ще да пали. УМрях си казах. МОето време дойде. ПОне ще умра в приятна атмосфера. С кака ви Слънчо, кака ти ТУниту (която е леля), бат ви Колегата и кака ти Сийка. И въртя аз и викам - кучкоо палииииииииииииии! В един момент, явно се оказа, че съм я позадавали. Ама тя от страх. ТО толкоз много ПУМИЯРИ около нас, ама ПУМИЯРИ БАРТААААААТ. И тръгваме си ние, така като пичове. Аз без малко да се нааакам. Но одържах фронта. За КОлегата не знам… И си тръгваме и решаваме, че Слънчо трябва да се измие. (това з го реших! хахаха). Връщаме се ние в общежитието. Туниту се цупи. Слънчо се цупи. КОлегата се цупи. ДА, Туните се цупи, закот няма фас ф`статата и глад я мъчи в шкембетооооооо. А шкембето а шкембето люто и горещооо. Слънчо се цупи, защото ТУните се цупи. КОлегата се цупи, щото… ми не знам. МОже би за да се випше в атмосферата. И такаа, тръгваме си ние да ходим на бай Мол, на голямото кафене на върха на бай Мол. И си сядаме ние да пием кафенце. Ама то не беше кафеннце, ами златна вода със златен прах вътре за златни пари браааат. Обаче изгелдът беше перфектен- огромен яко бааааар, с 5 човека вътерееее и някви пубери браааат, които се натискаха.. Това е незаконно.И аз си реших, че ще пия ПОртакал на капиии. ДАааааааа. И ся, пропускаме някой моменти в които… Туните се цупи, Слънчо говори по телефона, Колегата ме гледа страно и ме пощипхва, а аз се чудя- как попаднах тук. И си ставаме и си тръгвамеееееееееее. И отиваме моето Слънчо да пари тегли. ДОбре, добре, опряха ми милирзливи чорапи в носа и ми казаха, да напиша, че съм пуснал чалга в колата. Всички, които ме познават, са наясно до колко е достоверно това твърдение. ТАка, и спираме ние пред кака Банката да си тгели Слънчо париии. И Слънчо отива, Колегата и Туниту отиват… И така, минаха 24 часа от последното, което написах. Историята ми нещо секна, поради необясними причини, които ще наречем…. пълнени чушки. Даааа. Така, и до къде бях стигнал? Даа, значи излизат си КОлегата и Туните и отиват да гледат някакъв друг зоомагазин. КОето беше странно. Но аз имах МИсия. Трябваше да отида да видя какво прави Слънчо! Паркирам на възожмно най-забраненото място, тупвам аварийни, като пич и решавам да си заключа кака Сийка. Заключвма. В тоя момент осъзнавам, че единият ми телефон.. ЙОК! Даааа. И така, аз съм йок телефон, обаче имам главааааа. И си казах- ще се обадя от другия телефон на йок телефона и ще го намеря. И звъня. Обаче2 не се ч3ва нищо! В тоя момент, облаците се разкъсват, небето послетлява и Слънчо изгрява. Върви срещу мен и ми се усмихва мазноооо а от якето на Слънчо звъни… йок телефонът. Какво подяволите правиш?- попитах аз зачуден. Прибирам ти телефона, каза тя нежно. ПОгледнах я с поглед изразяващ . WTF? OMG?! ГМОООО. Защо телефонът ми е у теб си казах аз? Щто го остави на мола на покрива браааат. И аз погледнах тъпоумно и си казах- леле, добре че това уникално момиче съществува. Защото иначе щяхф да впиша още един изчмезнал телефон на сметката ми. А тя е дебела. Губил съм телефони… шест пъти. И така… Намираме йок телефонът и той вече не е йок. След малко цъффат Колеата и Туниту и решаваме да тръгнем. Даа, но съдбата, която не съществува, беше ни подготвила нова закачка. Бай ключ. Йок. Даа, ключът, който до преди 30 секунди ми беше в ръцете… сега го нямаше! Мслех си че е във вратата.. БЕ! И така. Започваме да търсим ключа. Процедурата е стандартна- от сито джоб вадиш сито нещо и го тупваш на покрива на кака Сийка. СТава страшнж, когато сито джоб е празно, покривът на кака СИйка е затрупан с неща, а ключо - ЙОК. Ньет. Капут. Финито. ЕНд. Нема клюююч. Погледнах обнадеждено Малкото и го питах- къде е резервният ключ, който ти дадох, любов моя. А тя ме погледна с влажен поглед и рече- в чантата ми скъпи мой. След това аз реших да питам нещо друго- по-притеснително. Съкровие мое ненагледно, а къде ти е чантата? В общежиотието каза тя. Твърдо.. След това, реших, че най-умното нещо, което мога да направая, е да се почеша. ПОчесах са. След това осъзнах, че скоро ще дойда чичо Поаяк, ще види, че съм спрял на забранено, че нямам преглед, пожарогасителят ми не е заревярван от както взет и имам най-яката мацка (това щеше да наклони везнте в лоша полза,з ащото полицайте щяха да ми завидяяяяяят). Даа, тя е яка. Колегата реши да ми приложи психо методи да се сетим къде е ключът. Погледна ме и започна с равен тон да ми говори- КАКВО НАПРАВИИИ ТИ ЛУД ЛИ СИИИИ СТУДЕНО МИ Е ! Следващия момент, слънцето отново изгря, и видях как Слънчо ме вика в колата. Слава тебе Господи, си помислих. Ключът е намерен. Влязох. И тя каза- виж къде ти е ключът. АЗ погледнох тъпо и се запитах- къде появолите ми е ключът? Даа, мистерияя. Искаш ли да ти я разгадая брааат. Ш ти кажа, що да нети кажа… ЧЕрният ключ, потънал зад черното табло и се подаваше само връхчетооооо. Добрееее че Слънчо виждаааа. И вече имахме клююююююююч. Прилжихме стандартната процедура- пали, гаси и тръгвай. Няяяяяу. Трябваше да правим пълнени чушки браааат. И сега тя ще напише за пълнените чушки. Слънчо?
МММ нее
Даа, след този гигантски лукум, който разпъна Слънчо - мм неее, нека да кажа, че тя е пич. И много се радвам, че сега ме е яхнала. И знам как ще прозвучи. Ми да, така е. И се смее на ухото. И аз я много мъртва.
Даа, правихме чушки! АЗ направих чушки, Туниту направи сосо, Слънчо ги еде. Даа, и Туниту изказва някакви странни идеи, че трябвало да надупчиш чушките браааат. И че каймата се пълнела сурова браааааат. И че чушките се правели в човен браааат. ДАа, тия боляри се на нормално. НАй- притеснителното е, че Слънчо се съгласи с Туниту. И аз бях диво- изумен. Обаче как си апнахми…. ТЪй, стига толкоз, имам жена на гърбааааа а пиша в блооооооог. ДАааааааааа
Сега, ще пусенм тази песен, която е толкова нежна и красива.Е, не колкото теб, но става. {p}
Сняг. А под него се крие всичката киша, в която сме се заровили. Всичките ни мръсни дела и черни помисли. Всички лоши неща, присъщи за един зрял индивид. На един възрастен човек. Целта на жалките ни животи? Винаги да сме отгоре. И да мачкаме всичко, което можем. Свалиш ли гарда за миг, някой ще смачка теб. И докато това звучи повече като тийнски разсъжсединя, с напредъка на битието осъзнаваш, колко смисъл се крие в тези празни и гръмки слова. Слоевете на думите. Кухите може да се пълни. А пълните… кухи. Кой съм аз, че да разказвам смисъла на живота? Кой съм аз, че да предполагам изобщо що е то живот и има ли почва у нас? Едии никой. Едно нищо. Знам само, че вчера ми се случи нещо изключително странно, което ме накара да се замисля върхи насоката ми на развитие. По стечение на обстоятелствата, работата ми ме отведе в компютърна зала с група деца. Стана ми изключително странно, когато започнаха да ме наричат “чичо”, но това го преглътнах. Прекарах около час там и осъзнах, колко много ми харесва да работя с деца. И сякаш се върнах години назад. В дните на спокойствието. Когато светът беше по-усмихнат. По-идеен. По… По-обичан. Когато светът се гледаше през погледа на дете. До сега никога не бях разбирал хората, които учат за начални учители. Сега най-сетне ми стана ясно. Може би нюансът между залите в които ходих вчера, е твърде брутален. Две от тях- тъмни мрачни, в тях се говори само шепнешком. И пълни с мърморещи и недоволни клиенти, които вечно не им стига единият час отпуснат на компютър. И които винаги се карат с персонала и нарушават въпросната тишина. А единственото по-страшно нещо от тишината е, раздирането й от глупав и ядосан глас, водещ глупав и безсмисен спор. И тук правим съпоставката. От едната страна това, от другата шумна и весела зала, огласена от детски смях, където атмосферата е непринудена и усмихната. Странно е. Може би си сбърках призванието. А може би бях моментно заслепен от спомени. Времето ще покаже. Защото смятам да се разходя пак то въпросните зали. ;>
Представете си свят, в който си оправям леглото. Всеки ден. Свят в който гърнето на колата ми не е издънено заради глупавият ми съсед, който решил че трябва да сложи два огромни камъка на тротоара. Свят в който този съсед е все още жив… (шегувам се!) Свят в който умниците около нас не ни осъмрдяват квартала с некачествени въглища. Свят в който не съществуват чалга и чалготеки. Където Музиката е рок и само рок. Свят, където историите на повечето ми познати не започват със- а както се напиииих и послеее… (мразя такива истории!) Свят в който цигарите не съществуват. Да, междудругото, винаги съм се чудел какво удоволствие изпитват хората да се напият. Какъв кеф може да ти достави да губиш контрол над ситуацията? Лично мен това ме ужасава като вариант. Ама хора и хора. Една персона ми сподели наскоро, че понякога човек просто имал нужда да се напие. Може би е така. Различните хора имат различни желания. Например, аз често имам желанията да думкам по стени. Повечето хора го нямат като идейност. ;D Та, да се върнем на представите за света, че това лирическо отклонение твърде много се разрастна като идея.
Ако всички тези неща бяха истина, дали нямаше да е скучно? Без чалгари, без пушачи, без продънени гърнета, с вечно оправено легло, без идиотсик съседи… Тогава линията щеше да е прекалено идеалистична. Прекалено права. Нямаше да ги има тези малки и забавни неща, които ни ядосват. И които ни карат да проклинаме деня. Защото, мноо хубаво не е на хубаво както се казва. Защото има едно основно правило - за да знаем какво ни радва, трябва да знаем и какво ни дразни. Иначе не можеш да определиш истината. Радваш ме ти. Всеки ден. Всяка усимвка. Всяка дума. Всеки поглед. Радваме ме фактът, как дяволите се усмихваш, когато четеш това. И се смееш, когато минаваш точно през това. Радва ме фактът, че съществуваш. И че си тук. Радва ме и фактът, че съм гладен… Отивам да реша този проблем. Хей ти.