Представете си свят, в който си оправям леглото. Всеки ден. Свят в който гърнето на колата ми не е издънено заради глупавият ми съсед, който решил че трябва да сложи два огромни камъка на тротоара. Свят в който този съсед е все още жив… (шегувам се!) Свят в който умниците около нас не ни осъмрдяват квартала с некачествени въглища. Свят в който не съществуват чалга и чалготеки. Където Музиката е рок и само рок. Свят, където историите на повечето ми познати не започват със- а както се напиииих и послеее… (мразя такива истории!) Свят в който цигарите не съществуват. Да, междудругото, винаги съм се чудел какво удоволствие изпитват хората да се напият. Какъв кеф може да ти достави да губиш контрол над ситуацията? Лично мен това ме ужасава като вариант. Ама хора и хора. Една персона ми сподели наскоро, че понякога човек просто имал нужда да се напие. Може би е така. Различните хора имат различни желания. Например, аз често имам желанията да думкам по стени. Повечето хора го нямат като идейност. ;D Та, да се върнем на представите за света, че това лирическо отклонение твърде много се разрастна като идея.
Ако всички тези неща бяха истина, дали нямаше да е скучно? Без чалгари, без пушачи, без продънени гърнета, с вечно оправено легло, без идиотсик съседи… Тогава линията щеше да е прекалено идеалистична. Прекалено права. Нямаше да ги има тези малки и забавни неща, които ни ядосват. И които ни карат да проклинаме деня. Защото, мноо хубаво не е на хубаво както се казва. Защото има едно основно правило - за да знаем какво ни радва, трябва да знаем и какво ни дразни. Иначе не можеш да определиш истината. Радваш ме ти. Всеки ден. Всяка усимвка. Всяка дума. Всеки поглед. Радваме ме фактът, как дяволите се усмихваш, когато четеш това. И се смееш, когато минаваш точно през това. Радва ме фактът, че съществуваш. И че си тук. Радва ме и фактът, че съм гладен… Отивам да реша този проблем. Хей ти.