Седя си. Тук. В тази прашна стая. Затворен. И си мисля за смисъла на живота. И има ли такъв изобщо. Поглеждам през прозореца. Светкавица. Наострям уши. След светкавицата винаги следва гръмотевица. Те всъщност се случват по едно и също време. Но информацията за тях достига в различни интервали. Първо светилната, после звукът. Ето го и него. Гробната тишина е раздрана от небесния вой на хиляди обречени души. Кап- кап. Неизбежното започва да се случва. Небето плаче. С едри, студени и чисти сълзи. Сълзи, които срещайки земята се превръщат в мръсни и кални ручеи смрад. Безмилостните реки от черна кал помитат всичко пред себе си. Краят им е предизвестен. Дълбоко под земята. В зловонния канал. Бягам! Не заставам на пътя им! Но… аз също съм обречен. И въпреки това крача! Крача бодро под студения есенен дъжд. Защото те виждам. Точно там. На края на последния сив и намръщен облак. Ангел. С разперени ръце. Истинска ли си? Чакаш ли ме? Ще успея ли да те достигна? Нощта отново става ден. За секунда. Небето пак изкрещява. Но аз знам. Ти си там. Чистата. Истинската. Теб, на която подарих моето сърце. Пази ми го. Аз идвам.
-Къде си?
- Къде съм?
- Къде си?
- Тук. Спя.
- Защо?
- Защото съм инертен.
- В кое огледало те виждам?
- Зависи. В колко огледала се гледаш?
- Гледам онова. Старото. Зеленото Пукнатото. Навремето беше в банята ми.
- Значи ме виждаш от там.
- Но от там не се виждаше нищо! Все се режех, докато се бръснех.
- Явно сега се вижда.
- Мислиш ли?
- Не, сигурно пак се фантазираш…
- Имам богато въображение.
- И какво виждаш? В твоето… богато … въображение? За какво копнееш?
- Щастие. Без тази буца. Искам буцата да я няма.
- Буца?
- Тази буца, която живее в гърлото ми. Вече толкова години… За която забравям единствено, когато се потопя в работа. И която се появява отново, и отново и отново.
- Звучиш като бременна жена в цикъл!
- Да, чувал съм за такива.
- Ами недей да звучиш така?
- Що е то душа? Ти ли си душата ми? Защо се смееш?
- Не се смея. Ти се смееш.
- Искам да знам. Как да открия истината. Как да се почувствам отново свободен. Как да се почувствам щастлив.
- Вземи антидепресанти.
-?!
- Нещо по-дълбокомислено ли очакваше? Хм, извинявай. Затвори очи, представи си едно безкрайно море и вълничките, които се плискат в брега, слънцето, което тъкмо изгрява, краката ти, заровени в чистия пясък, вдишай от соления утрешен въздух… Дълбоко… Какво?! Не е ли достатъчно поетично за теб?
- Ти ми се подиграваш.
- Хайде бе?! Мислиш ли?
- Май ще погледна в друго огледало.
- И нима смяташ, че ще видиш нещо по-различно? Ти си един малък, нищожен,нещастен човек, копнеещ по някакво си минало, когато евентуално си бил една идея по-щастлив.
- А ти какво си?
- Аз съм мъничката частичка от душата ти, която все още пази самоуважението си…
Живея в миналато.
Защото ме е страх от настоящето. Страх ме е и от бъдещето. Миналото. Това е нещо строго определено. Забелязал съм, че имам странната способност да гледма на миналото романтично. Спомням си само добрите неща от него. И може би за това все гледам жадно в миналото. Когато беше пролет, когато миришеше на липи, когато въздухът беше ароматен, а перспективата- красива. Тогава, когато не ме беше страх от настоящето. И гледах жадно към бъдещето. Понякога ми се иска да имам смелоста и куража на онзи Дидо. Той беше добър човек. Имаше някакви наченки на самочувствие даже. Ех, миналато. Черно-бели спомени от едни по-романтични и по-прости времена…
Имаше една песен на Д2…
Абе не е на Д2. Всъщност оригиналът е на Щурците. Но, това не е важно. Та в тази песен, по-точно в клипа й лирическият герой (Дичо), губи гласа си. И Д2 търсят нов вокалист. В края на песента, Дичо си дава сметка, че всъщност може да пее. МОГА ДА ПЕЯ! Връзката?
Аз съм Дидо. И все още мога да пиша. МОГА ДА ПИША!
Здравей ти специална моя , която ми го припомни. С най-звучното и нежно име. Защо трябва да ти казвам на галено, след като цялото ти име е точно като теб: най-прекрасното на света.
Благодаря ти, че се появи в живота ми. Скоро ще напиша нещо специално за теб.
Но ще ти го покажа лично на теб. И само на теб.
Сега нека прожекторите да паднат върху една интересна тема от деня. Имало едно време един ковид19 и масовата истерия, която се създала около него. Имал 4000 мутации! Ваксините имали за цел да ни чипират… а снощи гледах клипове как по маските, които са задължителни, се разхождат червеи. Е, според повечето умни хора, това са просто влакна, но… не червеи са. Е, движат се само, като се намокрят, или като дъхнеш срещу тях… но не.. червеи са. Но всъщност не сааааа… Това най-вероятно са ония чипове, дето ги слагат и във ваксините. Дори и да не се ваксинираш, да го дишаш там. Мда, злият Бил Гейтс стой зад всичко. А и да не забравим- един мармот завиваще шоколава в станиол! Това е много важно!
Но ако погледнем на нещата по-сериозно… Трябва да си абсолютен кретен, за да отричаш такава глобална пандемия. Ами май това имах да кажа по този въпрос.
Сега да оставим ковида и да отидем на нещо по-важно.
Семките. Слънчогледовите семки. Защо пък семките да са толкова важни?! Ще ви кажа! Защото успокояват нервната система. Монотонно, еднообразно и повтарящо се действие. Шлюп-шлюп, пу-пу-, гълт-гълт. Има различни видове семки. Аз най-много обичам папагалските. Но пък има на различни фирми. Аз съм фен на Керпи. (минутки за реклама)
И накрай, но не на последно място за новя парламент!
Всяко заседание ще се открива с балег Магаданс и Ку-ку бенд. И всяко задседание ща завършва с виц, непосредствено преди танца за закриване на балета!
пп- благодаря ти, Прекраснице!
Минаха 11 години от онази вечер, когато те целунах истински за последно. Там пред бар Париж. Изпращах те пеша, защото не знаех как да си долея вода в радиатора на колата, помниш ли? Знам, че не помниш. И ето ти още нещо странно, докато пиша това, песен. Тази песен.
Глупаво е да живееш в спомени