По това, че вече можеш да си хванеш ново?
Възможно е. Но не напълно.
Ако съм те преживял…
Снимките ни никога повече няма да ме натъжат.
Песента ти никога повече няма да ме жегне.
Спомените ти никога повече няма да ме пращат в дупки.
Следите ти никога повече няма да ме карат да се замислям.
А срещата с теб няма да се превърне в пепел.
Това, че шептиш на друг, че го обичаш…
Има ли любов? Такава, която не се влияе от времето.
Смъртта е началото на Вечността.
А Вечността е времето през което трябва да се промушим.
Реших да напиша и трети постинг за днескашната дата.
Първият беше да ти кажа колко си пичозна, вторият беше за да се скарам на Дидка, а третият е да обявя официално, че се побутнах малко блогрола. Изтрил съм линковете към Иив и към Мимето, на която казвахме луничка и Моли.
Луничката беше изтрита, защото като че ли вече е надраснала блогобществото и не поддържа блога си. Въпреки, че много харесвах блога й. И определено има дар слово… ПИШЕ БЕ, ЖЕНО!
А Иив… щото след толкова години познанство една вечер просто каза- ми не ща да комуникирам с теб… и всичко свъ.
Моли, защото отдавна линкът към блога й е невалиден. Може би трябва да ти се извиня, че не излязохме на кафе, когато беше в Русе. Екскузи официално. Виновен до доказване на противното. Другия път ще се реванширам с бира, обещавам го официално.
Без малко да изтрия Исси. (Това беше намек да ме проверяваш какво правя по-често)
Алексей пък ми се сърди. Тука може би ще разчитаме на малко съдействие от Ан да го вразуми. Цупльо. ;>
Като заключение, искам да кажа че съм супер красив, интелигентен и готян.
Имало едно време една Студенина. Обсебваща, всепоглъщаща, всевластна.
И ходеше по нас. По хората.
Студенината на едно мъртвото сърце. Неспособно да изпитва любов. Неспособно да се привърже. Подвластно единствено и само на рационализма. А нашият свят е олицетворение на ирационалността. Праволинейните зависимости съществуват само на хартия. Реалността е неточно понятие. И зависи изцяло от твоите очи. Твоите дълбоки, невинни и красиви очи. Които ме заплениха. И то сякаш потупва. От време на време. Когато те види се свива. И всичко друго изчезва. В центъра на света, седиш ти. Ти ти и само ти.
Наскоро разбрах какво е да изпитваш ревност. Чувството беше от рода на WTF?! Или да фуя?! Изключително нетипично. Абсолютно глупаво. Неведнъж съм изказвал мнението си за ревността. И все пак я изпитах. Може би за първи път през живота си изпитах ревност. Силна и дълбока. Някак си успях да се прикрия видимо. А причината беше нечовешки тъпа. И все пак изпитах ревност. Шах-мат.
***
Те ми забраниха да ходя в общежитието, което обичам. Защото вече няма нужда от неофициални жичкаджии. Прокарали си официални. Да живее бюрокращината.
Никой не може да ми забрани да вляза де. Но старата компания я няма.
Тъжно.
***
И пак ти.
Ти си твърде шантава. И искам да те доопозная.
И все пак… Ревност? Аз?
Явно идва Второто причастие. Друго логично обяснение липсва.