Имало едно време една Студенина. Обсебваща, всепоглъщаща, всевластна.
И ходеше по нас. По хората.
Студенината на едно мъртвото сърце. Неспособно да изпитва любов. Неспособно да се привърже. Подвластно единствено и само на рационализма. А нашият свят е олицетворение на ирационалността. Праволинейните зависимости съществуват само на хартия. Реалността е неточно понятие. И зависи изцяло от твоите очи. Твоите дълбоки, невинни и красиви очи. Които ме заплениха. И то сякаш потупва. От време на време. Когато те види се свива. И всичко друго изчезва. В центъра на света, седиш ти. Ти ти и само ти.
Наскоро разбрах какво е да изпитваш ревност. Чувството беше от рода на WTF?! Или да фуя?! Изключително нетипично. Абсолютно глупаво. Неведнъж съм изказвал мнението си за ревността. И все пак я изпитах. Може би за първи път през живота си изпитах ревност. Силна и дълбока. Някак си успях да се прикрия видимо. А причината беше нечовешки тъпа. И все пак изпитах ревност. Шах-мат.
***
Те ми забраниха да ходя в общежитието, което обичам. Защото вече няма нужда от неофициални жичкаджии. Прокарали си официални. Да живее бюрокращината.
Никой не може да ми забрани да вляза де. Но старата компания я няма.
Тъжно.
***
И пак ти.
Ти си твърде шантава. И искам да те доопозная.
И все пак… Ревност? Аз?
Явно идва Второто причастие. Друго логично обяснение липсва.