Из тъмнината на отминалия ден, в дълбочината на отдавна изтъркулили се лета. Под тежеста на безбройните зимни изгреви, примесени с идеята за дълбок и вечен мрак. Всеки ще умре. Независимо в какво вярваш. Независимо как го забавяш. Без значение, дали го искаш, или не. Всчики сме в плен на Очакването. Очакването на един Край. Прекарваме целия си живот, мислейки за Края. Вглъбени в бъдещето, търсейки в миналато. Забравяме да живеем. Сега. Някой опитвал ли се е, да преброи колко пъти мигва в разстояние на един ден? А колко пъти вдишваме? А колко пъти дъхът ни спира за момент? Например, когато я видиш там. Потънала в зимната мъгла, гледаща те с дълбоките си очи, издаващи скрито , почти невинно любопитство. Но ти го долавяш. Защото дъхът ти спира. А кога мислим за нещата, които ни радват? Малките неща. Нечия усмивка, нечия мила дума, нечии подскок. Не. Това са фонове. За нас е важно да разсъждаваме върху пропуснатите възможности и предстоящия Край. Мисля, че мигам средно по веднъж на 5-6 секунди. 12 пъти в минута. 720 пъти за час. Ако приемем, че спя по 8 часа, (което не е вярно)- 12960 мигания в рамките на будната част. А кога плачем?
Колко ли красиво се чувстват те, неосъзнаващите своята съмртност? Само човекът и делфинът разбирали Края. Колко ли по-щастливи са другите? А на нас? На нас ни остава да потъваме в далечната и погубена любов, в отдавна загубените мечти, в “ако”-тата на нашето минало. Напред, напред… към Падението на един глупав живот.
Бродеше в черното небе. И ходеше по намръщените облаци. Понякога крещеше. Когато беше тъжна, вън валеше. Когато се усмихваше, слънцето разкъсваше облаците и ни даваше топлина. Мисля си, че ти си слънцето. И луната. И звездите. Всичко, без което не можем.Без което аз не мога. Ти, далечен блян. Недокосната мечта. Кошмара в синята нощ и усимвката в червения ден. Лилавата принцеса, единствената. Неповторимата. Идеалът. Непроменимият образ на Вечността. С коси по-нежни от шепота на вятъра, с очи по-дълбоки от океана. В цвят кафяв. А когато отвори уста, замираш, опиянен от нежната мелодия на гласа й. Обичам те. Винаги ще те обичам.
Проблемът на идеализираната жена. Може да има мустак. Но ти не забелязваш.Може да е дебела. Но има ли значение? Може да стане дебела. Е и? Може да дефектна, но на теб не ти пука. Всъщност, такава жена- няма. Тя е като онези образи, минали стотици обработки на фотошоп, изглеждащи нереалистично гладки и нежни. Съзнанието на влюбеният идиот е нещо доста по-силно от фотошоп. Но ти нали си пич, носиш се на крилете на лИбовта. Опиянен си. Несподелена любов. Споделена любов. Полусподелена. Изчукана ако щеш. Все е любов. И ти винаги виждаш нейно Величество, Идеализираната Жена. Защото я обичаш. Защото аз не мога да си наложа какво да чувствам и какво не. Казвам аз, защото на теория е възможно да съществуват хора, които могат. И така, игнорираш недостатъците и виждаш само Лилавата Принцеса. И така… Въпросът е, всъщност… Има ли нещо лошо във това? Не. Само ако Лилавата Принцеса вижда зелен кон, яхнал червен принц, препускащ в галоп срещу нея. Примерно.
… която успя да се пребори със страховете си и го направи! Гордея се с теб! На теб посветих заглавието. (:
По времето, утре бил Краят на света. И аз не разбрах защо. Те напоследък прогнозите са толкова много, че когато в един хубав момент Апокалипсисът ни удари, ( а той все ще ни удари някак си, някога си), то никой няма да го очаква истински. Ще бъде нещо като да се наведеш за сапуна и да получиш неочаквана радост от анален произход. Примерно. За мен не би било радост. :D . Понякога си мисля, че съм гей. После виждам хубави цици и си казвам- кой? :D
За да живееш добре, тряба да се отнасяш добре със света. После и той щял да ти върне същото отношение. Логично, но без реално основание. Искам да напиша още, но някак си не ми стига въртела. Някой друг път. За това пък и песента, предвидена за сега, ще я покажа друг път. Сега просто ще го оставим празно.
-Говори ми мило, каза тя.
-Ти си толкова красива- казах. (Подяволите, остави ме намира )
-Наистина ли?
-Да. (Не)
-Говори ми още!
-И имаш толкова много ум. (Колкото може да се побере в грахово зърно)
-О, милчико. Сигурно съм досадна.
-Не си досадна, разбира се. (Конска муха би била по-малко досадна).
-О, кажи ми още!
-Ти ме радваш.(..като хлебарките, които намирам сутрин в банята)
-Целуни ме!
-Ще те целуна.(… когато Адът замръзне).
-Говори ми мило, казах аз. (Дано да не го направи, дано да не го направи.)
-Ти си толкова красива- казах.
-Наистина ли? (Подяволите, направи го…)
-Да.
-Говори ми още! (Иначе ще загуби увереността си)
-И имаш толкова много ум.
-О, милчико. Сигурно съм досадна. (Кажи, че съм досадна и да приключваме, мамка ти!)
-Не си досадна, разбира се.
-О, кажи ми още! (Идиот такъв)
-Ти ме радваш.
-Целуни ме! (Подяволите, вадя тежката артилерия)
-Ще те целуна.
Ми той приключи. Категорично ми се потвърди идеята, че няма как да си намериш приятелка от сайт за запознанства. Но, човек трябва да опита от всички простотии. (=: В крайна сметка, примирявам се, че ще си седя сам. Живи и здрави да сме, другото не е важно. Сигурно проблемите се криеха във факта, че доста време, вниманието ми беше съсредоточено изцяло върху една загубена и неосъществима кауза. Грозно е да обичаш някого, да си близо до него и същевременно да не можеш да го докоснеш. Майната му. Хора сме, защото заслужаваме да страдаме. Родени сме в грях. Живеем в грях. И умираме в грях. Дяволът сигурно има доста работа…
Мракът скоро ще настъпи. А с него и новата нощ. И луната я няма. Дълбоко, индигово, беззвездно небе. Какво ли си мислеше отази птичка, която летеше право срещу морето? Слънцето, слънцето. Тя гонеше слънцето. Защото знаеше, че то ще изгрее от там. Някой ден. Може би. А до тогава, нека страдат. Нека се гърчат и крещят в нечовешки мъки.Нека лицата им- гроьтесно изкривени да са олицетворение на космическия ужас, който ще изпитат. Нека. Защото сме хора. Защото заслужаваме да страдаме.