Nemo`s Gate

Идва Коледа. Хоу-хоу! Мразя коледни песни. Мразя начина, по който се е комерсиализирало Рождество Христово. Някои даже спорят, имало ли е Христос изобщо? Аз не мога да се произнеса по този въпрос. Чувствам се твърде нисше създание дори за да се замисля по него. кока-кола измислиха дядо коледа . Съвсем умишленно го написах с малки букви. Целият ни свят се е превърнал в нещо толкова гнусно и отвратително. Тъжното е, че ние го превръщаме в това, което е. Защото светът се  гради от милиарди манипулирани маси.  И всичко започва от телевизията. От факта, че 45 минутен филм се отделят поне 15 минути за реклама. (и на повече съм ставам свидетел!). Скритите кадри, подсъзнателните внушения… И докато се усетиш, искаш да си вземеш от най-якия прах, да си вземеш най-ароматните кондоми и да ядеш от най-сладкия шоколад.  Спрях да гледам телевизия преди 3 години. И честно казано, не съжалявам. Мисля да започна да слушам записана музика в колата. Поради същата причина. Придобил съм страшно бърз рефлекс- започнат ли рекламите, до 1 секунда станцията е сменена. Обаче, те се изхитриха… и започнаха да пускат реклами по едно и също време.

А, говорехме за коледните песни. Мразя ги. Любов, любов, любов и дебел червенопалтест продукт на компания за безалкохолни напитки, символ на това, какво им е внушено на децата, че искат. Някой разбра ли какво написах? Важното е да отсееш смисъла.

Фацабока. За него съм писал много. Но виждайки, каква огромна маса от идиоти имат профили там, чак ми става тъжно. Видимо интелигентни хора, споделящи лична информация, интереси. Съвсем спокойно може да им се създаде и психопрофил на базата на коментарите, харесванията и т.н. Колко е лесно.Ей, аз имам фацабок. Направи си и ти! Сподели си информация бе! Аз съм ти приятел във фацабок, значи трябва да знам до колко месеца си сукал.  Забавен, привидно миловиден начин за манипулация. Доброволно ще събираме. Напиши едно име във гуугъл и първото нещо, което ще ти излезе е снимката му на профила му във фацабок. А сега, напиши моето име в гуугъл. Желая ти много късмет в начинанието.

Между другото,  мразя коледни песни.

Омразата е силен двигател.

Все пак има любов.

Но не и съдба.

Попитаха ме, имаш ли Цел в живота? Отогворих им- не. Но винаги съм си мечтал  да имам едно малко бележниче, в които да си записвам малките задачки за деня.  Но нямам.  Колко тъжно.

Твърде самонадеяно е.  Не бих споделил Целта си. Защо да рискувам да ти звуча психарски? Не, не ме вълнува особено какво ще си помислиш. Проблемът е, че аз винаги звуча психарски. И плашещо. Имам странен хумор.  Трябва ти да прекараш известно време с мен, за да разбереш, че всъщност съм добродушен. Дали е оправдан рискът ли? Ми… Сигурно не.  Но би бил един красив риск. Който може да доведе до нещо хубаво.  Или пък не. Продължавам да търся пътя към теб.

Имаше едно време едик Декември, мечтаещ да стане… Юли. Душа на бездушните. И нещото, което стана “Тя”. Любовта. Нещо, което не съществува.  И въпреки това, я бленуваш. Трудно ли е да кажеш на човек- “Обичам те”. Дори и да знаеш, че никога няма да ти отвърне със същото?  Ами… Да.

Ако търсиш нещо справедливо в живота. Значи не си особено умен. Бих казал, че се глупав.

-Имаш ли Цел, ме попитаха?
-Да доживея утре, беше явно.
Да прекарам деня с теб… си мислех

… защото обещанията са за да се спазят. (:

Попринцип имах идея да пиша много, но после си казах… ти знаеш всичко.

Гарите са тъжни места, където хората…

(Мел или Еми)

Сега се намирам там. На тъжното място с многото перони.  А вагоните се носят безпомощно след демоничните локомотиви в един безкраен и безграничен танц - на тихото отчаяние. Ако можеха да говорят, щяха  да плачат.
Безгласната буква се рее по течението на идеите на един тих и мрачен ум. Ум, който  завладява и нежно я подчинява. На своите далечни и извратени идеи, пречупени през призмата, която те наричат любов            Любов. Равномерно скърцащи, уморено потропващи в почти равномерен такт- вагоните отново са на път. Със своите почти усмивки на отдавна загубените лица. Родени в бляскавата идея на две щастливи очи, в които някога можех да видя звездите.  Два дълбоки, черни всепоглъщащи  инструмента на настъпващия Край.
Погълнат от шума, преплетен в спомените, запленен от бъдещето, вкоренен в миналото, отдалечен от нея, намиращ се тук, сега. И как? Крачка напред. Демонът е там. Демон във форма на спомен. Пуф-пуф. А те отдавна не правят така.

Гарите са тъжни места, където хората се сбогуват. Паметта избледнява, но смисълът остава.

Днес, 24.11.2011 година, е една тъжна дата в историята на рок музиката. А може би и музиката като цяло. Днес се навършват 20 години от смъртта на моя идол- най отличителния глас, който съм чувал някога и който за съжаление никога не съм имал честта да чуя или видя на живо- 20 години от смъртта на Великия, Единствен и Неповторим- уважаеми приятели- Фреди Меркюри. Фронтменът на Queen, човекът, който подпалзваше легендарни арени като Wembley. Човекът изпял- Too much love will kill you,Love of my life, We are the champions,Don`t stop me now,Bohemian rhapsody,Princess of the Universe,I want to break free,Breakthru,Scandal,These are the days of out lives бeзсмъртната We will,we will rock you, вечната Show Must go on. И това е само една частица от неповторимото творечство на Queen. Фреди е мъртъв от 20 години, а музиката им все още е слушана, обожавана и боготворена. И така ще е, защото някои неща не се влияят от времето. Умирайки, Фреди се превърна в безсмъртна икона. Гласът му ще се носи във Вечността. Защото той винаги ще има фенове. Защото той го заслужава.

Поклон пред паметта на един велик Човек и Музикант- Фреди Меркюри!