Гарите са тъжни места, където хората…
(Мел или Еми)
Сега се намирам там. На тъжното място с многото перони. А вагоните се носят безпомощно след демоничните локомотиви в един безкраен и безграничен танц - на тихото отчаяние. Ако можеха да говорят, щяха да плачат.
Безгласната буква се рее по течението на идеите на един тих и мрачен ум. Ум, който завладява и нежно я подчинява. На своите далечни и извратени идеи, пречупени през призмата, която те наричат любов Любов. Равномерно скърцащи, уморено потропващи в почти равномерен такт- вагоните отново са на път. Със своите почти усмивки на отдавна загубените лица. Родени в бляскавата идея на две щастливи очи, в които някога можех да видя звездите. Два дълбоки, черни всепоглъщащи инструмента на настъпващия Край.
Погълнат от шума, преплетен в спомените, запленен от бъдещето, вкоренен в миналото, отдалечен от нея, намиращ се тук, сега. И как? Крачка напред. Демонът е там. Демон във форма на спомен. Пуф-пуф. А те отдавна не правят така.
Гарите са тъжни места, където хората се сбогуват. Паметта избледнява, но смисълът остава.