Някои неща просто си имат време. Когато времето мине… Става все по-трудно. И така докато сме на темата, ако случайно имаш жигули с неработещи спирачки, никога никога никога никога по никакъв повод не го засилвай надолу срещу гаража, с идеята че две трупчета могат да го спрат. Е, не могат. Пък ако случайно го засилиш, никога, никога, никога по никакъв повод и начин не тичай след него с надеждата да го включиш на скорост. След това главата наистина боли и то много. А пък ако все пак след като го изтървеш, хукнеш след него, приготви се най-малко за огромна цицина, часове наред дезориентация, и избити очила. До сега не бях получавал удар който да ми избие очилата. Тъй де, не се бия често, но като го правя, си свалям очилата. Логично е. Тоя удар беше обаче доста подъл и доста неочакван. Споко де, батко ви е жив. Ще ви радва още известно време с глупостите си. Надявам се. Зависи какво ми е подготвило утрето… или часът оставащ от днес. Каквото и да е, ще съм си го създал сам. (: Съзнателно, или несъзнателно. Утре го правя аз, правиш го ти, правим го всички ние. (: Да се нядяваме да е по-прохладно, и усмихващо. Всъщност… Да се надяваме, че ще има утре. Защото ако няма, би било гадно… Е до утре. Надявам се (:
… и ти ми отговори.
Здравей. Помниш ли ме? Аз не съм сигурен, дали още те помня. Мисля, че преди време имахме нещо. Сега никой няма нужда то другия. Това е нормално. Но все пак някога си мислех, че поне ще се помним. Не обичам отношения изградени насила. Глупави са. Не можем да сме приятели, след като не сме. Нали?
Тази нощ сънувах. Беше хубав сън. Рядко помня сънищата си. Този път обаче го запомних. Беше странно. Всъщност, какво ли ме интересува. Реалността е тук. Въпреки, че някой беше предположил, че може реалността да е сън, а сънищата- реалността. Представяш ли си това да са два различни свята? В една реалност, сънуваш друга реалност. И обратното. Нощем да живееш един живот, а денем - съзнанието ти да се пренася другаде. И във всеки един от тези животи, да смяташ, че другият е сън, и никога няма да си сигурен какво точно си. В крайна сметка, защо ли ти трябва? Мисля, следователно съм жив. Ако и мъртвите могат да мислят? Тогава мъртвите живи ли са? И съществуват ли? Какви ли не сивини не те обгръщат, вървейки сам в леденото почти утро? Да, почти утро. Липсва му само… Слънце. Но и то ще изгрее. Поне така се надяваш. Някой ти беше казал, че днес не бива да си на Слънце. Било опасно. Имало изригвания. Ти не успя да разбереш какво точно имаше този някой впредвид. Знаеше, че отчаяно чакаш точно едно нещо - Изгрев. Светлина, която да те стопли. Да ти покаже пътя. Да ти вдъхне надежда. Изгревът е студен. Няма по-студено нещо на този свят от Изгрев. Но няма и по-красиво. Не бива да го посрещаш сам. Винаги трябва някой да е до теб. И може би заради това слънцето отказва да възпламени хоризонта… Защото вървиш сам в смразяващото почти утро… и се надяваш днес нашата звезда да направи изключение…. За Изгрев обаче са нужни двама…
Винаги ще съм това, което съм.
Мисля си за нещата, които пиша. Според Мими напоследък са станали банални. Според мен никога не са имали кой знае каква литературна стойност. Но като се загледах, и се върнах малко назад… си дадох сметка, че пиша предимно за любов и съдба. Две неща, в които не вярвам. Което е странно, защото е алогично. Но кой ли ти търси логиката честно казано. И краят ми никога не е усмивка. В края винаги влагам… Това което става в реалния живот. Защото реалният живот рядко завършва с усмивка. И нямаш правото да го отречеш. Защото всички знаем фактите. От няколко дни в главата ми се върти една нова история. Но знам само началото й. А да разкажеш история само с начало… защо пък не…
Мразеше неделите. Главно защото беше на работа цял ден. Тези смени сякаш нямаха край. Не беше проблемът в продължителността. Проблемът беше в липсата на работа. Часове наред седеше на касата без да мине нито един клиент. Така беше и тази неделя. Наближаваше 8 часа, и беше започнало да се мръква. Наблюдаваше с празен поглед сивото стъкло, когато изведнъж видя забързано момиче да минава покрай вратата на магазина. Вгледа се в нея. Нещо се случи. Очите им се срещнаха. Тя спря. Светът започна бавно да придобива цвят. Топлота. Влезе в магазина. По обърканото й изражение ясно си личеше, че го прави за първи път, а погледът й издаваше, че изобщо е нямала намерение да го прави. След като обикали безцелно около минута, тя дойде на касата с един сок в ръката. Двамата се спогледаха, и се усмихнаха. Ухаеше на нещо ново. Сякаш общуването не ставаше с думи. А с поглед. След това решиха и да си поговорят. Човешки. Тя отметна дългата си коса, и се усмихна. Нещо отвътре го сгря. Никога до сега не беше я виждал. Тя си тръгна. След няколко минути, осъзна, че даже не я е питал за името й. Но вече беше твърде късно… Дали тайнствената непозната щеше да се появи отново? Дали всичко не беше плод на нечия фантазия? Или беше по-истинско от Изгрев? Може би историята има продължение. Въпреки че… в живота никога няма усмихнат край. Погледна разсеяно на тезгяха. Там още стояха парите. Нейните 4 лева, които беше оставила за сока, и неговото ресто. Той го прибра замислено в джоба си. Следващия път ще й го дам. А до тогава… Остава само идеята, че мисията на това левче някога ще бъде изпълнена…
Имаме си вече нов изглед. Темата е готическа, както сигурно виждате. (: Ако някой се интересува от готически теми, http://www.creative-wallpapers.com/wordpress-themes-templates.html (от където я и изтеглих), има наистина невероятни неща. Това е за сега. по-късно днес, пак (: