Здравей. Помниш ли ме? Аз не съм сигурен, дали още те помня. Мисля, че преди време имахме нещо. Сега никой няма нужда то другия. Това е нормално. Но все пак някога си мислех, че поне ще се помним. Не обичам отношения изградени насила. Глупави са. Не можем да сме приятели, след като не сме. Нали?
Тази нощ сънувах. Беше хубав сън. Рядко помня сънищата си. Този път обаче го запомних. Беше странно. Всъщност, какво ли ме интересува. Реалността е тук. Въпреки, че някой беше предположил, че може реалността да е сън, а сънищата- реалността. Представяш ли си това да са два различни свята? В една реалност, сънуваш друга реалност. И обратното. Нощем да живееш един живот, а денем - съзнанието ти да се пренася другаде. И във всеки един от тези животи, да смяташ, че другият е сън, и никога няма да си сигурен какво точно си. В крайна сметка, защо ли ти трябва? Мисля, следователно съм жив. Ако и мъртвите могат да мислят? Тогава мъртвите живи ли са? И съществуват ли? Какви ли не сивини не те обгръщат, вървейки сам в леденото почти утро? Да, почти утро. Липсва му само… Слънце. Но и то ще изгрее. Поне така се надяваш. Някой ти беше казал, че днес не бива да си на Слънце. Било опасно. Имало изригвания. Ти не успя да разбереш какво точно имаше този някой впредвид. Знаеше, че отчаяно чакаш точно едно нещо - Изгрев. Светлина, която да те стопли. Да ти покаже пътя. Да ти вдъхне надежда. Изгревът е студен. Няма по-студено нещо на този свят от Изгрев. Но няма и по-красиво. Не бива да го посрещаш сам. Винаги трябва някой да е до теб. И може би заради това слънцето отказва да възпламени хоризонта… Защото вървиш сам в смразяващото почти утро… и се надяваш днес нашата звезда да направи изключение…. За Изгрев обаче са нужни двама…
Винаги ще съм това, което съм.