Nemo`s Gate

Добър ден, в това слънчево утро, което даже още не е станало утро. Но е пред пукане. Нали знаеш, какво е най-тъмната точка, точно преди зазоряване? Сега! Всъщност, това не казва какво е, а кога е. Утрото е нещо интересно. Защото нашана звезда де изкачва на небосвода. И е светло. Но все още е студено. Точно, както вечер, когато залезе, известно време след това е още топло. Трябва време да изстине. Трябва време и да се стопли. Всичко опира до времето.  За това ще си облечем дебелите дрехи и ще чакаме с надежда в очите да се стопли. Да стане по-красиво. Да, знам, че е красиво. Но поне по-топло. Отивам на часове. Идиотът си нагласи по такъв начин програмата, че никой не може да я хване. хахахаха. И си разпечата един лист, ръчно изработен и кръстен “НА ДИДО ПРОГРАМАТА (: “. Ако моята Мълчаливка някога почете това, нека да знае, че трябва да й разкажа нещо. Убеден съм, че тя също има да ми разказва някои неща. ;P Така че, взЕми си надигни главата от тия колежи и бла бла и стига се прави на учено английско дете, АМИ ГОВОРИ! DAMN YOU! Miss ya ;P мммм Да, и това е. хахахах.

А не е това. Имам още нещо да кажа. Но то ще е тайна. :Р

Желая… Абе давам си на сметка, от кога на съм поздравявал нашите варненски момичета… Здрасти, Надя, любов моя :D . Здрасти, Влади. Здрасти Катя. Здрасти, Ради? Ради беше във Варна нали? Мамка му преди 3 години завършихме и вече забравих кой къде беше. ХАХаХаа. Здрасти, Теди (тя е в Русе. И се прави на адвокат. И е едни гърди напред :D) (всъщност две гърди хахаха). Иии да, стига толкова. (:

Отива да се учи. Но първо ще си обуе самкайнд ъф гащи, защото току що се изкъпа. КОЙ Е КЪПААААААН?! АЗ СЪМ КЪПАААААН МуХАХАХА

Междудругото, тва е саундтракът на “Десперадо”. Въпреки, че тоя филм няма сюджет. Хахаха Антонио Бандерас върви, стреля и се чука със Салма Хаяк. Опа, разказах ви целия филм. ХаХаХаХа
Айде, усмихнат ден ви желая (:

Писна ми от клишета за мрачна и черна нощ. За дълбоко и беззвездно небе. За някой, който се разхожда сам в този мрак- далечен и безпощаден. За бледата, мъждукаща светлина, която той търси отчаяно и безнадеждно. Защото надеждата е нещо, което винаги ще съществува. Ако не в реалността, то поне в мислите ни. Нашите объркани, грешни и далечни мисли. В които слънцето изгрява. В които нищо не е толкова… А защо да не е… зелено? Червено? Лилаво?

Поех си въздух. Дълбоко. Рязко. Хриптящо. Но въздух- нямаше. Само този парещ студ, вселяващ се в съществуванието ми. Дълбоко. Болезнено.  Отворих очи за да видя света. Но свят- нямаше. Само мрак. Пронизващ. Обгръщащ. Всевластен.  Разперих ръце за да разбера къде съм.  Къде бях? Трябваше да боли. Неизмерима, неописуема нечовешки жестока болка. Но болка нямаше.Опитах се да си спомня… Кой съм аз? В измореното ми и празно съзнание  бавно започна да се очертава смътен и неясен образ. Нейната усмивка. Нейният поглед. Чувам го - нейният красиво-неповторим смях, в който се влюбих толкова отдавна.В онази топла почти лятна нощ, в която звездите грееха, а луната се усмихваше от небосвода. Когато топлината й ме обгърна. Един самотен ангел. Това беше тя. Толкова отдавна. Толкова далечна. И толкова ярка.  “Обичам те”, опитах се да кажа.  Но ние не говорим. Ние не можем.  От празните ми очи се стече капка черна кал.Ослушах се.  Тя все още е някъде там.Отдавна ме е забравила. И е продължила напред. Защото тя може да го направи. Винаги го е можела.  Аз ли? Аз съм тук. И размишлявам. Имам Вечността пред мен. Справям се някак си. Но наистина… Наистина, не е лесно да си мъртъв. ..

Здрасти. Иcкаше ми се да напиша нещо красиво и сърцераздирателно. Но после осъзнах, че в това няма смисъл. Нямам муза за това. Снощи ми се случи нещо, което ме накара да си направя много страшни изводи за един човек. Изводи, които други хора отдавна си бяха направили, но аз не вярвах в това. Наистина е жалко. Но пък хубаво е, че най-сетне го направих. В начолото на годината си дадох клетва. И мисля да я спазя. Леле, колко мелодраматично! хахахаха Деба. В ммоента, в който поша тва, блогът ми е с тематика някакъв стар готически замък. Може и да не е готически. Но когато завърша това, ще я сменя. Не ми допада. Всъщност, харесва ми замъкът. Но за да се пригоди темата в нещо, което ми харесва, трябва да й отделя поне едно 2-3 часа. А нямам време за глупости. Мисля да се върна към концепцията на “Еби го”. Както и да извъртам нещата обаче, основната идея на тоя блог винаги ще си остане една  и съща- They is no destiny. Няма съдба. Само този път ,който сами си изковем. Не вярвам в зодии. Нито в техните характери. Вярвам в пълната луна, защото я обичам. Вярвам в недоизказаните думи. Познавам от близо човешкото отчаяние. Човешката празнота. Безлико лице отново се скита в нощта и търси жертви. Отдавна угасналият призрак на една мъртва звезда. Опустушителната буря. Ние се превръщаме в това, което ни е унищожило. Но вече не. Threads closed.

Отдавна не съм писал. Защото ми е празно. Липсва ми нещо основно. Лилавият поглед, който ми даваше ти. Имало едно време едно самотно сърце, ходещо ръка за ръка с нечовешка, непоносимо животинска, реално истинска агония…

Тъмна и ясна нощ. Осветена само от няколко звезди. Провирайки се бавно в мрака към греховната ти светлина все по-добре осъзнавам, че  отчаяно се нуждая от теб.  Когато те видях там, застанала. Гледаща в нищото. Казах си- Виж, това  е жената на живота ми. Какво правя? Къде отивам? Всичко ме води към теб. Всички пътища започват в нощта. И свършват под безлунните звезди,  хврърлящи загадъчната си светлина върху красивите ти, измъчени черти. Заставайки с каменно изражение срещу теб. Ти така и не знаеш каква дива душевна борба водя. В мен бушуват стихии.  Огнени. Адови. Грешни. Ти ме поглеждаш.  И бавно се усмихваш.  “Красива си”, помисям си.  “Здравей”, казвам ти.  Гледаме се. С интерес. Сякаш се виждаме за пръв път. Дълга и тъмна коса. Дълбоки и цветни очи.  Малка и пъстра ръка.  Една танцуваща тайна е заложена в нас. Две тъмни сенки, бавно потъват в нощта.  Ето я. Току що изгря нашата луна.