Някой каза, че живеем Последното време. Времето, преди всичко да свърши. Или пък времето, когато часовникът ще препусне бясно назад. И ще ни върне към момент, в който осъзнаваме, че сме пряко зависими от природата и всичко около нея. Във време, когато отново ще знаем как да живеем в хармония. Когато водещата тема на деня ще бъде това да намерим храна, а основната идея на живота ни отново ще е да създадем потомство. Сега сме прекалено извисени. Търсим прекалено далечни неща. Отегчени сме от битието и се мъчим да го променяме. По все по-нови и все по-извратени начини. Скоро ще се случи нещо, което ще ни превърне отново в първобитно племенно общество. И отново ще започнем да градим всичко отначало. Може би този път няма да се изродим толкова. Бях чел, че това вече се е случвало. И ще се случи отново. И отново. И отново. И отново. Докато окончателно не изчезем. Или не приемем правилния модел, налаган ни от Природата и Вселената.
Или пък не. Проблемът с правилните неща е, че се базират на еталонна мярка. Правилно е да имаме по две ръце, по два крака и една глава. Това е еталон. Заболявания. Аномалии.Урудщина. Това е всичко, отклоняващо се от еталона. Бум на такива “уруди” например има в поколенията на хора, живеещи в замърсени зони. Радиоактивни. Урудщина. А защо не еволюция? Нека да следваме пътя на логиката: Какво означава завишен радиационен фон? Означава, че естествената концентрация на радиактивни вещества,присъстващи в околната среда, се е повишила. Какво означава завишена концентрация на нещо в околната среда? Означава, че еталонът, приет за мярка за околната среда, се променя. Какво правим ние? Опитваме се да се адапираме по някакъв начин. Разбира се, първоначалните опити са неуспешни. Някой от нас да се е справял блестящо с нещо от първия път? Може би след няколко поколения, а може би дори след десетки такива, ще се появи поколение, адаптирано към тази промяна в околната среда. Към по-високите нива на радиация. Ако до тогава радиактивните изотопи не са се разсеяли. Тогава опитите ще спрат. Защо да определяме като урудщина, опита на човешкото съществувание да се адаптира към промяната?
Защо да живеем в смутни времена? Защото сме се отклонили от еталона, приет за нормален. Какво трябва да предприемем? Да обработим реалността по такъв начин, че да направим крачка назад и да се върнем към стария еталон? Да чакаме по-висшата Сила от нас да ни вкара в релси с някакво Ново Начало? Или да създадем нов еталон? Или просто да се пуснем по течението и да видим какво ще се случи.Отговорът е твърде индивидуален. Не е само един. Истината е, че стремейки се да спасим индивида, ние погубваме човешкия род. Нещата, от които се страхуваме. Страхува ме се, защото не ги познаваме. Или защото ги познаваме твърде добре. Сещаме се за това колко сме нищожни, само когато нещо ни се случи. Погледни нагоре в ясното нощно небе. Осъзнай звездите. Необятността на Вселената. Къде започва? Кога се е случила? Къде свършва? Кога ще приключи? Не си ли ти, точно ти, една миниятюрна космическа хиперслучайност? Може би си малък. А може би не. Има велики хора. Несъществуващата съдба им е определила велика заблуда. Истината се крие в онези, осмелили се да погледнат звездите, да осъзнаят колко са малки. Защото това е истината. Ние сме едно нищо. притежаващо потенциала да създаде Живот. Този Живот. Той ще е нещо повече. Защото ще е по-напред. Една идея по-близко до звездите. Подай ми ръка.
В заключение, ще кажа, че съждението свърши в мълчание.
