Обичам да обичам, обичканите, обичкани обичковци

Author: NeMo  |  Category: Есеобразно

ЗАХААААААААААР! И малко цвят. Добавете нещо тропическо,(например палмово листенце,  или стръгче пясък, па може и негърски… *** Аве глупости. Е, може де… Зависи от вкуса)  Трябва ни и нещо летящо, както и нещо вярващо. Щипка от нещо истинско… А, няма? ОТиди до магазина и вземи! В магазина не продават нищо истинско? Стига ве, а от къде можем да вземем нещо истинско? Никъде? Няма нищо истинско? Мамка му! Ами някакъв заместител? А, да се правим, че всичко е наред? Ама това не е истинско! Добре, добре, прибавяме и щипка- да се правим, че всичко е наред, и бъркаме на бавен огън. Чакаме бавно да започне да завира. Когато кипне, го оставяме, да агонизира в собственото си съществувание. Идеята е да се изпари максимално много. За да остане сладникавото нещо на дъното. Сега, взимаме това сладникаво нещо, което е много крехко, и тряба да се бута внимателно. И го изсипваме тенджера,  която предварително сме запълнили с Характер. Ще забележите, как сладникавото нещо, ще се свърже с характера, и ще го разтопи, докато двете станат едно цяло.  Сега, тук моментът е много тънък. Защото току що сбърка. Сладникавото нещо, трябваше да бъде изсипано при друго сладникаво нещо, а в тенджера с Характер. Нищо, спокойно, ще оправим работата.  Трябва ти доза горчилка, за да ги разделиш. За щастие, горчивото е висша степен на сладкото. От теб се очаква да сложиш още захар, докато сместа стане горчива. Така ще можеш да освободиш Характера от сладникавия бъркоч. Готов ли си? Сега, в трета тенджера имаме още нещо. То е противно, и сладникаво. Смесваш двете неща, и какво се получава? Горчилка! Така, сега, имаме две сладки съединения, които ще кръстим обичканите, обичкани обичковци. Въпросът е, какво да правим с Характера? Всъщност, за какво ни е той? Дай да го изхвърлим, пък той е характерен. Ще се справи.  Някой го мислят за маскировъчен. Някои казват, че под характера, има сладникав оператор. Но не е така. Характерът, е просто твърде истински за сладникава епопея.  И под него има само още характер. Още възгледи, още идеи. Още желание… Но, чакай. Това няма нищо общо с характера. Това е Сладникава Епопея. Тук няма място за характерни убеждения. Не и в този свят, не и в този момент…

Всякакви прилики с действителни лица и събития са случайни. Престанете да търсите контекста във всяко есееброзано, МОЛЯ.  Каквото исках да кажа, го казах. Всичко е въпрос на интерпретация. Истината е различна за всички :)

I hate you!

Author: NeMo  |  Category: Есеобразно

Мразя те, кучко! Какво означава да мразиш, кучко? Кажи ми, кучко! След като има любов, защо да няма омраза? Никой не може да ме убеди във факта, че не може да мрази. Всички мразим. Съзнателно, или несъзнателно. За моменти, или завинаги. Омразата е велика сила.  Аз не я разбирам. Но я чувствам.  По-скоро несъзнателно, но я чувствам.   Разбира се, не трябва да позволяваме на омразата да ни завладее, и да се водим изцяло от нея. Но понякога малко омраза е полезна. Може да те запази жив. Дишащ. Борещ се. Да, любовта също може.  Знаеш ли? Ако искаш нещо, ТРЯБВА ДА СЕ БОРИШ ЗА НЕГО! Ако искаш да обичаш, трябва да се БОРИШ за човека!  Всъщност, лесно е да мразиш, защото, когато мразиш, не е нужно да водиш борба. Просто казваш- Мразя те, кучко, и си мразиш. Сам. В някой гаден, самотен ъгъл, прегърнал себе си, с глава гледаща студения под. Мразиш.  За да обичаш… Трябва да станеш, да се изкъпеш, да се обръснеш, да се облечеш, и да излезеш. С високо вдигната глава, борейки се за човека, когото обичаш.  Любовта… Любовта е нещо трудно. Любовта е борба. Вечна борба.  Защото, ти би направил всичко за нея. Сигурно, и тя за теб. Любовта не е забавление. Любовта е чувство. Любовта не се ражда спонтанно. Тя се създава.  Омразата от друга страна, може да се роди за части от секундата, и за също толкова кратко верем да изчезне. Омраза може да породи кратък момент, в който виждаш, че нещо не е наред. Тя нали беше с теб?! Ноооуп, гъзът й принадлежи на народа! Това беше грубо.  Извинявам се.  Извинявам се за какво?Имагинерна ситуация. Искам да кажа…Границата между любов и омраза е много тънка. Но за да стане омразата отново любов…. Трябва време, и много надежда. И голяма идейност. Както и голямо сърце. Трудно се гради. Лесно се разрушава. Усмих. Бум. F U C K  Y O U! FUCK YOU! Fuck YOU! Fuck you! fuck you! fuck…  ….   Усмиfuck you! Усмих.    Бум е повратният момент. А до второто усмих, рядко се стига.  Такъв е животът.  И все пак… Обичам те, кучко. Ти си моята истина.

Горното есе, не е насочено към никого конкретно. Авторът няма за цел да засегне никого.

И все пак тя…

Author: NeMo  |  Category: Есеобразно, Обща каТегория

 

След всичко случило се, след милионите думи, след хилядите лъжи, след стотиците наранявания, след десетките съмнения… все пак тя се върти.  Все пак тя се върти… Последните думи на Галилей. След това му драснали клечките. Е, години по-късно, църквата признава теориите му, и публично му се извинява… Наистина голяма утеха, хъх?  За някои неща има точно време и място. За някои думи има точен момент. И когато смениш пътя, връщане назад няма. Така правят истинските хора.  Мазохистите се връщат назад, и тровят съществуванието си. Истниските хора продължават напред. Да, отначало е трудно, непосилно трудно, но минута след минута, час след час, ден след ден… Става все по-реално, и по докосващо. Там някъде по този път може би те чака друго такова разочарование? Или причина да си лепнеш усмивката, която категроично отказва да слезе от теб? Каквото и да е, интересното е, че не знаеш. И тепърва ще го разбереш.  За това бъдещето е толкова стряскащо-красиво. Защото никога не знаеш със сигурност какво ще стане.  Независимо на какви белези и признаци се обославяш.  Нали знаеш? Винаги има и по-голяма риба, която вижда един ход по-напред от теб. И така докато стигнем до изходната риба- аз му казвам Създателя. Съществото, отговорно за всичко. Други му казват Бог, трети… Има ли значение? Това е Сила. Необозрима, далечна, всемирна Сила… И там, когато си на кръстопът, и табелите са ръждясали или изпопадали… Когато се чудиш на къде да завиеш… Затвори очи, завърти се, и почувствай го почувствай… Не, надали ще избереш правилния път… Но поне ще е твоят път. :) Ще е твоят избор. Твоят начин да се справиш с проблема. А това вече наполовина те прави победител. Какво е победител? Победител е съществото, успяло да спаси себе ти… Ти? Победител ли си? Спаси ли се?

Времето си тече…

Author: NeMo  |  Category: Есеобразно

Опитва се да вали. Кап-кап-кап. Но не може да се реши. Небето е черно,   духа смразяващ вятър, който завърта листата в безспирна вихрушка. Те. Листата. Като мъртви тела, понесени безпомащадно, и безпочтително от дива торнада. Мъртвите не трябва да се въртят. Те трябва да почиват. Но вятърът не смята така. Вятърът има своя природа. Вятърът е сила безпощадна, безчувствена и мощна,помитаща всичко,изпречило се на пътя й. Кап-кап-кап. Но не може да се реши.  Става тихо. Затишие преди буря, са му казали старите хора. Но тази тишина е вълшебно мъртвешка.  Мъртвешко вълшебна. Сякаш си застанал пред портите на ада, които всеки момент ще се строшат под натиска на обитателите му. А те са зли. Поне в Библията така пише. Дяволът е паднал ангел. Но все пак е ангел. Противоречиво. Всъщност, ангели и демони имат общо начало. Демоните са ангели с друга визия. Те са зли. Според Библията. Аз не знам. Всъщност… Кап-кап-кап. Но не може да се реши. Проблясва. Но тишината остава. Може би е твърде далеч. Там в края на улицата, точно под мълнията виджам, ухилено мъртвешкото лице на духа на бурята. Сега е неговият миг. Сега е неговият час. И всички треперят пред него. Аз ли? Не вярвам в духа на бурята.Проблясва. Този път, тишината не оцеля, падайки в жертва на нечовешкия, необуздан, раздиращ гръм на неизбежното.Кап-кап-кап… Опитва се да завали. Но така и не успя… Духът е ядосан, и грозно се оттегля. Някой ден ще се върне. И ще доведе заедно със себе си  и Истината…

                                                                                                              DVD

Дъгата…

Author: NeMo  |  Category: Есеобразно, Обща каТегория

Вечерта нежно се спуска над черния град, и бавно го обгръща с перелините си. Небето, сякаш в опит да се противопостави на неизбежното става огненочервено. Като че ли там се води люта битка между дивото и истинското. Битка, която така или иначе ще бъде изгубена. Но небето обича да води изгубени войни. И като последния защитен колос, то се опитва да ни предпази от  настъпващото. Яркият, огнен цвят, постепенно почернява, а земята изстива. Малкото човече, което гледаше случващото потрепери, и изтича бързо в тях. В сърчицето му е студено. И небето пада в плен на създанията на нощта. Лунната кралица, се  възкачва върху останките от истинското, и възцарява дивото. Там долу, нейде на хълма, глутница вълци жално й отдават почит.  Viva! Viva! VIVA!  Днес придворните й ги няма, заради надвисналите мъртвешки облаци. Но тя обича мъртвешките облаци. Обича да се шмугва между тях, и да прави излъчването им още по-страховито. Обича бавно да изплува , и да събужда върколаци от дълбок сън… Лунната царица. Тя винаги е там… Готова да обърка всеки пътник,  да всее ужас във всяка твар, да предизвика всеки край…

Небето отново почервенява… Битката започва отново. Този път тя ще приключи в полза на истинското.  Лунната кралица бавно започва да избледнява, а от хоризонта мощно се надига огненият слънчев диск, готов да отдаде от топлината си на студената земя… Мъртвешките облаци жадно му се нахвърлят в нов епичен сблъсък. Чува се гръм. И после пак. И после едри, черни капки дива кръв падат върху невинната земя.Небето се осветява от блясъци  до ушите достигат стонове.  И после… после настава тишина… Същото същество поглежда в небето и я вижда… Дъгата е там. И сърчицето му се стопля. От небето усмихнато се чува звън… Дъгата беше истинска…

                                                                                           D.V.D.